Първа награда Божидар Симеонов Бояджиев на 18 г от София Смъртта на пламъка



Дата03.05.2016
Размер64.4 Kb.
Първа награда - Божидар Симеонов Бояджиев на 18 г. от София

Смъртта на пламъка
Осенило си ме, море. Доближих се и това е краят ми. Изтича времето ми и аз пак съм низвергнатият, синорът от сляпо длето в скрижалите ти. Проклинам каскета от вълни върху искрите си със всеки лъч на слънцето, който вталява всеобятния ти гръден кош и разлага огромни сепии по бреговете ти. Ще се завърна, ако ще и в най-малката светулка, ако ще и в разменната тиква по пътя на копачите на сол по земите, които си отпуснало на човешката раса.

Ти, ти си непоносимата ми муза, меланхолията, ти си човешкото подсъзнание, моят антипод- с удоволствие бих бил палачът, бичът, пламтящите струпеи от дзифт по лазурната ти снага.

Аз бях пламъкът- този, чието лекомислие и разплуване го унищожаваше, съсипваше- в това се различавахме. Та за една минута се вглъбих, взех трошичка от почивката ти и безкрайният ти сън, поспрях се на брега ти и бях сразен от ръката ти.

А глашатаите на земята- трусовете, миниатюрните, плиткокожи човеци, най-вече поетите им- опиянените словоблудници, които съумяват да пречупят и най-канцерогенните растения и татули, бардаци, червените ръце на чумата или прокажените, неплодородни пустини през призмите на красотата, всяка от тези породи те подчинява.

Аз бях способен да се рея върху тъмносините ти вълни, изпънал костеливи крака от съчки върху дървения гръб на сал, бях способен да размахвам юмруците си и да сипя обиди по теб и ленивите ти, солени настроения и пак светкавиците и ветровете биха били гибелта ми; мигар горчивите морски бури и вълните са плод на собсвения ти бунт, ярост и негодувание, а не са заигравките и експериментите на въздуха, онзи гениален отшелник. Пенливият ти епидермис е само едно от поприщата, по които той прокарва камшиците си за развлечение. Ти си шосето, по което от бол хилядолетия се поклаща непредвидима каруца със светкавици, възнесена от недъгави ветрове. За гъвкавост смятат низшето ти покорството дори в ръцете на пеленаче или в ноктите на граблив, пиян албатрос онези смъртни, чиито мозъци ги карат да преработват всичко към лесносмилаема каша.

Нима си повече от каталист за нечия алчност или мъст? Талига за тъмни племена, за цели народи рабове, раболепен посредник между бледоликия демон и целта му.

Ти беше люлката на маслинените гърци и разврата им, на русолявите и червенобради северняци- тях отгледа с пасажите риби от артериите си, техният пантеон от просяци и кьорави божества пое на люспестите си рамене, техните студени брадви и зловещи дракари понесе към мъгливите брегове на Англия,

Кой пиян моряк или кецалкоатлите- детронираните, кожените шутове на небесата, не си изхранвало със сочна риба?

Отдавна се е заклел в гибелта ти врящият мазут, бълващите помии канали, композициите от нехаещи пластмаси или сразените кораби, в чиито ръждиви трюмове като базилиски се вият и чакат бесилките около врата на Посейдон. Те те препълват.

А аз, аз пречиствам. Аз съм кехлибарът, в жарта ми ще приключи всичко, което ти си заченало от един едноклетъчен залък. Тези боклуци са алергични към огнените ми езици.

Не си ли и ти само фрагмент? Дори в най-жалките места, в жадна локва, под суровия каучук на подметката на млад войник сноват капилярите ти. Аз имах смелостта да се ява пред теб. И аз като теб съм част от едно цяло, от една неопровержимост.

Морско безмълвие, проклинам те. Нека останалите прокълнати творят, нека пишат, нека драскат с четки и пеят със сухи гърла за крайбрежното пламъче, залято от ленива морска вълна.



Втора  награда - Николета Живкова Димитрова на 17 г. от Бургас

Морето

„Морето, морето, морето, ето, ето...” - краде по някоя буква от своя зов ненатрапчив, един анонимен шепот. Не оставя следи в пясъка и няма подпис в морската пяна, но ето, озовавам се в ниското, в подножието на скалите, заключена във величествена хватка, въртя се в кръг и се оглеждам за него: Кой е Морето?

Аз не познавам морето? Нима? Не и така, както шепотът го викаше, или жалеше, или ласкаеше, не зная. Наляга ме завист. Аз искам да шепна, аз да имам морето. Приближавам се до брега и потапям ръцете си. Загребвам с шепи алчно. Опитвам се да попия водата, да се запозная с морето, но то ме погалва учтиво и избягва през пръстите ми. Как смее? Нима не съм достойна? Та аз съм родена в него.

Но май... май не съм му дала много. Цял живот само взимах ли. взимах. А как да дадеш при такова съкровище? Как да се сдържаш да не взимаш? Да не го съзерцаваш. Да не се обличаш в него. Да не крадеш аромата му. Да извърнеш страна щом запее и затанцува и понякога чувства и плаче.

От морето съм взела много. Във времето то ме лекуваше, то ме забавляваше, разплакваше, радваше. Край него се влюбих и получих целувка. За него пях детски песнички и за него слушах хвалебствени маршове. От него взех котвите, рибарските мрежи и бургаските вечери. В него потапях краката си, щом седнех в края на кея. От него взех спомена за магична блестяща материя - нощната му одежда от нишки планктон.

Морето познавам от най-много време. А знам... нищо за него. Какво ли тежи на водите му? Какво ли разрошва вълните му? Има ли възраст и има ли път? Морето, метафорично погледнато, пак е море. Защото, какво ми е ясно за него в прав текст? Пак нищо. Пак на догадки. Помага ми да подреждам мислите си, а така ме обърква!

И сред настъпилия смут в главата ми, там сред скалите, отново пробягва непознатият шепот. И вика, и си говори със своето море. А в новата гонка на погледа ми с невидимото, едно камъче цопва на плиткото. И мен пак ме обземат трепети. Виждам мъничка рожба да скача в майчина гръд, за да каже за своето пътешествие, да получи подслон и утеха.

Аз мога ли така нежно да гушна? Мога ли да дам толкова обич някому, колкото едно заоблено камъче разказва с вида си, че е получило? Бих ли могла да творя съвършенство без длето и без пръсти?

И се сещам за моята майчица. И колко с колко милувки е заглаждала всяко мое ръбче. И си казвам шепнешком, но и леко напрегнато, даже ядосано: Коя съм аз да познавам и да се сравнявам с морето? Но майка ми, моята майчица, тя е голяма, тя е дълбока и нежна и ухае на лято. И на море. И има вълни в косите си и с усмивката си ме къпе в изгрева.

Тогава разбирам, морето е майка и майка ми е моето море. А шепотът за пореден път патрулира и нашепва „Мамо. мамо, мамо...”



Трета награда – Ралица  Бориславова Колева на 22 г. от София
Море

или за болестта на поетите
Морето е от онези упорити болести, които, като ги пипнеш веднъж, няма отърване. От тази болест - море, боледуват най-често поетите. Даже прекалено често, мен ако ме питате. Като го видят веднъж, ги хваща за гушите, може би по-точно за моливите, химикалките, писалките... перата (в случай, че искат да внесат щипка ретро) и не можеш да ги спреш. Капят ли, капят солени думи по листата, тетрадките, салфетките, стените на някоя съблекалня - кой където го застигне вдъхновението. Няма значение къде и как. Важното е, че от брака на сол и вода се раждат изречения, които, събрани, сами могат да образуват море и да удавят всичко живо, кога - успешно, кога -не чак толкова...

А аз така и не се разболях от тази болест. В смисъла на поезия не се разболях. При мен болестта се проявява малко по-прозаична, нищо, че съм морско дете. Опитах се на тая проза да й пришия малко рими, стъпки, разбивах редовете й на дълги колонки, че бели стихове поне да се случат... И аз искам да ми дойде на гости в стихове това море, както е ходело често-често при Неруда! Но не става и не става! Ще се обичаме с морето в проза, какво да се прави...

Как не те е срам, море!? Така нагло да отказваш да ме разболееш с малко солена поезия! А мислех, че сме си близки... За какво ми е иначе да се раждам до теб, ако нямам малко рими да ти родя? Това е жестоко! Винаги ще смятам прозата си за недостойна да ти се обясни. Ти си твърде необхватна тема. Неоределено си, море, въпреки че уж си определено. Имаш си дълбочина, температура, агрегатни състояния и все отбор качества, които трябва да ти дадат рамки, а не го правят. И така, нерамкирано, ставаш и необяснимо извън поезията. За мен поне. И още по-зле - не стига, че отказваш да ме заразиш с рими с оня специфичен дъх на сол, изпарена вода, разложени водорасли и животинки, а заразяваш твърде много други хора, включително около мен, със себе си в стъпка. Аз какво мога да направя - хем не мога както трябва да ти се обясня, хем трябва да се мъча и да гледам другите как го правят в стихове, ефектно. И как те обичат, не само ефектно, ами и ефективно.

Ти си вечно недоизказано, море, вечно многозначно, като герой на книга, когото не можеш да определиш като отрицателен или положителен. Когато слънцето пореже хората с лъчите си, те те търсят, за да си лекуват раните от парещата ласка. И хем даваш утеха на кожата, хем я изсушаваш със соленото си езиче. Когато някой, скаран със света и живота, реши да се приключи, ти с готовност го приемаш. Ти си лодкаря на смъртта. А в същото време бълваш живот на поразия. Ти си оксиморон, бе, море!



Само поетите могат да ти се обяснят и да те обяснят поне донякъде, море. Така, както заслужаваш. Защото, както ни се предлагаш лесно по плажовете, така и ни бягаш лесно. Та си едно такова неуловимо. И само стиховете могат да те оформят леко, да те направят по-разбираемо, по-човешко… Да, точно така – да ти подарят човещина.

    Благодарна съм, че ги има поетите. Защото, когато си тръгвам от теб, мога само в книжките да те нося със себе си, море. Мен други болести ме заразяват в стихове. Ти – не. Нищо, аз напук ще те обичам. Както казват – на инат! В проза, разбира се. Пък ти ще ми простиш, море…


База данных защищена авторским правом ©bezogr.ru 2016
обратиться к администрации

    Главная страница