Поредица ние обичаме животните



страница1/7
Дата29.04.2016
Размер0.96 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7
Поредица НИЕ ОБИЧАМЕ ЖИВОТНИТЕ

Джийн Юър

Снежко и Шарко
Посвещава се на Дружеството

за защита на котките, на Джаки и Лиз

от приюта за животни в Чалдън, както и на Тревър, един необикновен пуяк.

(c) Jean Ure

Scholastic Children's Books

Превод Ирина Димитрова

Издава "Егмонт България"

ISBN 954-446-292-9

Първа глава
Двете с най-добрата ми приятелка Джили членуваме в организацията "Приятели на животните". На всеки три месеца ни изпращат бюлетин, а понякога и подписка, в която да се включим. Последната беше срещу превозването на горките крави и овце през Ламанша, за да бъдат заклани, и всички в класа ни я подписаха, с изключение на Джералдин Хупър и Пъфин Портинари, които никога нищо не подписват. Във всеки случай не и ако е свързано с животните. (Двете са наши заклети врагове. С Джили дълбоко ги презираме.)

За да покажем, че сме приятели на животните, с Джили носим значки, на които пише "Ние обичаме животните" и са нарисувани куче и котка. Но защитаваме не само кучетата и котките, а всички живи твари. Навсякъде. Дори плъзгавите и лигавите, страшните и пълзящите, както и онези, които хората се гнусят да докоснат.

Веднъж, когато бях малка, видях по тавана на стаята ми да препуска голям космат паяк и извиках татко да дойде и да направи нещо, а той - прас! - и го размаза с чехъла си.

Толкова се срамувам от себе си, като си спомня този случай. Оттогава нещата много се промениха. Първо, баща ми вече не живее с нас, и второ, вече не се страхувам от паяци. Е, ако трябва да бъда съвсем честна, страх ме е мъничко, макар да знам, че е глупаво, защото, в края на краищата, какво лошо може да ти стори един паяк. Във всеки случай сега просто бих го взела внимателно с хавлиена кърпа или нещо друго и бих го изнесла навън през прозореца. За нищо на света не бих го убила!

Щом си се заклела да закриляш животните, не може да помагаш само на тези, които са ти симпатични. Трябва да не забравяш, че дори низши създания като насекомите имат чувства. Е, биха могли да имат. Не зная със сигурност, но това не е причина да бъдат измъчвани. Именно затова, когато видяхме няколко момчета от нашия клас да вършат ужасни неща с шепа беззащитни охлюви, ние се втурнахме да ги спасяваме.

- Престанете! - извиках аз, разтреперана.

Момчетата бяха наредили охлювите в редица и ги целеха с камъни.

- Какво искаш? - изрепчи се единият от съучениците ми.

- Изчезвай, Бълха! - каза друг.

Викат ми така, защото не съм много едра. Ядосвам се ужасно! Но не чак толкова, колкото като видя хората да тормозят невинни животни.

- Спрете! - изкрещях.

- Спрете, спрете! - едно от момчетата затанцува около мен, за да ме накара да се почувствам като глупачка.

Беше Дарън Бикърстаф - едро, грубо момче с ръце като боксови ръкавици. Дарън винаги се подиграва на момичетата, дърпа ги за косите, обижда ги, измисля им прякори като Щъркел, Дебелана, Плетена глава. На Джили й вика Пухкавото топче, защото косата й е бухнала. Имам предвид, естествено бухнала.

Момчета като него са големи досадници. Но понякога са и доста страшнички.

- Престанете - повторих. - Оставете ги на мира!

- Оставете ги на мира, оставете ги на мира!

- И защо трябва да престанем?

- Защото е жестоко!

- Жестоко, жестоко!

- Дарън Бикърстаф, ти си глупак! - изкрещя Джили.

- Ти си глупачка! - отвърна Дарън. Той си беше такъв. Сам не би могъл да измисли нищо оригинално.

- Пръждосвайте се или ще ви направим на кайма! - обади се Джордж Хандли. Той наистина е много лош. А понякога - дори зъл.

- Хайде! - кресна Джордж. - Чупката! - и бутна Джили, ала тя не помръдна. Става все по-смела. (Беше доста плашлива, преди да станем защитнички на животните.)

- Няма! - каза Джили. - На теб хубаво ли ще ти е, ако някой те замерва с камъни?

- Я стига! - намеси се Дарън. - Това са просто охлюви!

- Какво значение има?

- И да ги оставим, птиците ще им видят сметката!

Дарън понечи да метне нов камък и аз се хвърлих към него да му попреча. Той нямаше намерение да ме удари в окото. Наистина смятам, че стана неволно. Но беше доста болезнено.

- Видя ли какво направи! - извика Джили.

- Така й се пада! - промърмори Дарън и все пак хвърли камъка. Но поне не го метна по охлювите.

Ако имаха някакъв разум, те щяха да се разбягат, ала просто не са в състояние да го направят. Стояха си, както ги бяха поставили, и, сгушени в своите черупки, чакаха следващият снаряд да ги пръсне на парчета.

- Моля ви, недейте! - промълвих. Бях притиснала ръка към окото си, а Джили се суетеше загрижено около мен. - Моля ви! Какво лошо са ви сторили?

- Не става дума за това - ужасният Джордж бе грабнал нов камък.

- А за какво става дума? - попита Джили.

- Забавно е.

- Какво? Да си жесток е забавно, така ли?

- Не сме жестоки. Те не усещат нищо.

- Няма как да знаеш това! - казах. - Хората са смятали, че и рибите нямат никакви усещания, но вече е доказано, че имат!

- Я се разкарайте! - Джордж заплашително приближи към нас. Все още стискаше камъка в ръка. - Хайде! Да ви няма! Иначе ще отнесете боя!

Предупредих ви, че е зъл, нали? Не знам какво щяхме да правим, ако Дарън изведнъж не се бе отегчил от цялата работа и не бе казал на Джордж да престане. А може би не беше само отегчен. Може би се чувстваше и малко виновен, тъй като едва не ми извади окото. Мисля, че пет пари не даваше за бедните охлюви.

- Не искам да престана! - рече Джордж. - Те нямат право, откъде-накъде ще ни развалят забавлението!

- О, остави ги - подхвърли Дарън. - Те са откачалки.

Той и другите две момчета бавно се затътриха по улицата, но Джордж не помръдна, все още стиснал камъка. Да ви кажа често, бях доста уплашена. След това Джили ми каза, че и тя се е страхувала. Но нямахме намерение да отстъпим. Бяхме обещали да се борим за животните и не можехме да се откажем при първата пречка.

- Джордж! Хайде! - провикна се Дарън. - Казах ти да ги оставиш! Ще измислим нещо по-интересно.

- Точно така - кимна едно от другите момчета. - Защо да си губим времето в разговори с глупачки?

Джордж се изпъчи леко, сетне метна камъка. Много силно. Той изсвистя покрай мен, толкова близо, че отскочи от ръката на Джили. И добре, че стана така, защото макар да направи на Джили гадна синина, не улучи охлювите. Аз обаче много се ядосах!

- Идиот такъв! - изкрещях. За две бройки да грабна камъка и да го хвърля обратно по Джордж, но Джили ме спря.

- Помисли за охлювите - рече тя. - Да побързаме! Че като нищо могат да се върнат. Да ги занесем някъде на безопасно място.

Събрахме ги един по един и внимателно ги пуснахме през оградата в една градина. Пръстта изглеждаше влажна, а имаше и много листа, от които да си подъвчат. Щеше да им е добре. Но през цялото време си мислех колко мразя момчетата! Наистина ги мразя!

Казах го на Джили, щом се качихме отново на велосипедите (връщахме се вкъщи от училище), но тя възрази, че не всички момчета измъчват охлювите.

- Само някои.

- Не мога да си представя, че някое момиче би направило подобно нещо - промърморих. - Дори ужасната Хупър и безвратата Пъфин. Те може и да ни се подиграват, че сме приятели на животните, но не смятам, че биха тръгнали умишлено да измъчват някое животно.

Джили въздъхна.

- Момчетата просто са си такива. И на двора винаги се щипят и бият.

- Нека се щипят и бият един друг колкото искат. Но да не си го изкарват на бедните невинни охлювчета!

- Все пак успяхме да ги спрем - рече Джили. - Малко се бях уплашила по едно време, а ти?

Преди не бих се издала. Но Джили е най-добрата ми приятелка и двете си споделяме всичко. Затова й признах, че съвсем за малко и аз се бях уплашила.

- Жалко, че Калчо не беше с нас.

Калчо е нашето куче. Моето и на Джили. Двете го спасихме, когато един жесток човек се опита да го удави само защото е глухо. Затова макар да живее у нас, той всъщност е на двете ни. Което не е никакъв проблем, защото къщата на Джили е съседна на нашата, така че винаги го водим заедно на разходка.

- Калчо щеше да ни защити!

- Да - отвърна Джили. - Той е много смело куче.

Тайничко си помислих, че и ние двете също сме доста смели, но когато се прибрахме и разказах случката на мама (понеже поиска да узнае защо окото ми е зачервено), тя каза, че има разлика между смелост и безразсъдство.

- Не искам никога повече да правиш подобни неща!

Изумено се втренчих в нея. Не можех да повярвам на ушите си.

- Но, мамо, те бяха толкова жестоки!

- Да, и са били четирима - отвърна ма-ма. - А вие сте били само двете. Освен това познавам Дарън Бикърстаф и Джордж Хандли! Те са едри и груби момчета. Можехте хубаво да си изпатите!

Нацупих се. Не очаквах подобна реакция от мама. Мислех си, че ще ме похвали.

- Ами ако хвърляха камъни по някое котенце, а не по охлюви? - попитах.

- Пак щях да ти кажа същото.

- Нима искаш да отмина, без да направя нищо?

- Не! Но по-добре кажи на някого и потърси помощ.

- Дотогава сигурно щяха да са мъртви - промърморих.

- Виж какво, Клара - хвана ръцете ми мама, - зная колко обичаш животните и не искам да те обезсърчавам. Възхищавам се на двете ви с Джили за това, че сте толкова състрадателни. Но не искам да се излагате на рискове!

Разбира се, Бенджи също поиска да разбере какво ми е на окото - Бенджи е малкото ми братче. Той е глух също като Калчо. Двамата са големи приятели! Когато му разказах, Бенджи рече:

- Дидля, те ти права. Детоко е да де дамелят олюви д дамъни.

Понякога чуждите хора трудно разбират Бенджи, но аз нямам проблеми. "Мисля, че си права - каза той. - Жестоко е да се замерят охлюви с камъни."

Добричкият ми Бенджи! Случва се да циври от време на време (нали е още малък), но има добро сърце. Прегърнах го и му казах много високо и ясно колко се радвам, че някой одобрява постъпката ни.

Ала когато се срещнах с Джили, за да изведем Калчо на следучилищната му разходка, тя ми разказа как майка й я предупредила "никога повече да не прави така".

Бяхме на едно мнение - според нас това беше ужасно! Всички смятаха, че е трябвало да оставим онези отвратителни момчета да правят каквото си искат, дори и да убиват охлюви с камъни.

- Защото, нека не се залъгваме - казах аз. - Кой би дошъл да ни помогне да спасяваме охлюви?

- Никой - отвърна Джили. - Хората не ги е грижа за охлювите.

- Понякога дори ги убиват.

- Да, заради гадните си градини.

- Така че ако ние не се бяхме намеси-ли...

- Но може би наистина беше малко глупаво - изтърси изведнъж Джили. - До известна степен, искам да кажа - добави припряно, когато се извърнах и я изгледах гневно. - Дарън Бикърстаф и Джордж Хандли винаги бият другите.

- Е, нас не ни набиха - отвърнах (макар на следващия ден окото ми да беше като натъртен банан). - Освен това успяхме да спасим охлювите!

Когато на другата сутрин отидохме на училище и Джордж Хандли започна да ни заплашва ("Само почакайте да ми паднете, като останете сами!"), лекичко потръпнах от страх и се зачудих дали майките ни все пак не са били прави. Но Джордж Хандли просто си приказва, никога не е изпълнил някоя от заплахите си. А пък - (това е най-хубавото!) - ако двете с Джили не се бяхме намесили да им заявим, че са жестоки, Дарън Бикърстаф можеше никога да не ни каже за котенцата.

Не казвам, че съм по-загрижена за котенцата, отколкото за охлювите... е, може и така да е, защото кой би могъл да им устои? Котенцата са толкова сладки! Боя се, че няма как да кажа същото за охлювите. Имам предвид, че не е възможно да завържеш пълноценно приятелство с охлюв. Поне доколкото на мен ми е известно. Но котенцата щяха да предизвикат толкова голяма, огромна, велика промяна у майката на Джили, която до този момент беше твърдо против отглеждането на животни вкъщи. "Противни мръсни създания! Пускат косми навсякъде, пълни са с бълхи, уф! Ужасно!"

А сетне изведнъж...

Ура! Всичко се промени. И най-изненадани бяхме ние с Джили.

Ето какво стана.

Беше краят на ноември, почти месец след случката с охлювите. Току-що бе навалял много сняг. Всички повтаряха: "Сняг? През ноември?" Сякаш не е съвсем нормално да вали именно тогава. А може и да не е, не си спомням. Но тази година валя и беше страшно студено и мрачно.

Една събота, докато разхождахме Калчо, се сблъскахме с Дарън Бикърстаф. Е, не се блъснахме в буквалния смисъл. Първо го видяхме отдалеч заедно с Джордж Хандли и останалите от бандата.

- Да тръгнем в другата посока - предложи Джили.

Хванахме Калчо и бързо завихме обратно. Ала в следващия миг Дарън се спусна след нас с викове:

- Ей! Вие двете!

- Бягай! - прошепна Джили.

Наистина си помислихме, че ще се нахвърли върху нас и ще ни пребие заради случката с охлювите. Побутнах Калчо, за да привлека вниманието му (беше си пъхнал главата в някаква дупка и, разбира се, не чуваше нищо колкото и високо да му крещиш) и си плюхме на петите. Но Дарън е отличен бегач и освен това е доста по-едър от нас, така че скоро ни настигна.

- Защо бягате? - извика. - Искам да ви кажа нещо! За едни животни!

Това ни накара да спрем. Извърнахме се към него. Държах здраво нашийника на Калчо, просто за всеки случай, ако Дарън понечи да го удари или нещо такова. Иначе Калчо не би сторил зло и на муха!

Всъщност това не е съвсем вярно: той яде мухи. Обаче никога не е наранявал човек.

- И какво е то? - попитах.

- Една котка току-що е родила... горе на игрището за голф. Но мисля, че е мъртва.

- Тогава защо ни го съобщаваш? - извика Джили. Тя не може да понася дори мисълта за мъртви животни. Аз самата също не издържам на подобна гледка. Но Джили се облива в сълзи, ако зърне, да кажем, някоя бедна премазана на пътя лисица.

- Защото може и да не е умряла - отвърна Дарън. - А там има и малки котета. Искате ли да дойдете да ги видите?

С Джили се спогледахме. Можех да се обзаложа, че си мислим едно и също - сигурно е някакъв номер.

- Това е някоя от дебелашките ти шеги, нали? - попитах аз.

- Не! Честна дума! Там са. Тъкмо исках да кажа на някого и ви видях вас. Помислих си, че ще знаете какво да направите - рече Дарън. - Нали се занимавате с животни.

Взех решение. Има случаи, в които трябва да поемеш риск.

- Добре - казах. - Покажи ни ги!

- И дано да не е някакъв номер - обади се Джили.

- Не е - отвърна Дарън.

Наистина не беше! Той ни заведе до игрището за голф, цялото покрито със сняг, и там, сред храстите, лежеше нещастната котка с малките си. Сигурно е била много красива! Беше чисто бяла, котенцата - също. Бяха четири на брой. Мънички пухкави топчици! Джили не можа да понесе гледката. Само хвърли един поглед и се отдръпна, така че й подадох каишката на Калчо, а аз коленичих в снега.

- Мъртви ли са? - попита Дарън.

Не бях сигурна. Съзнавах, че този път трябва да бъда истински смела. Далеч по-смела отколкото бях, когато спасявахме охлювите. Насилих се да протегна ръка и да пипна котката майка. Ужасно е да докоснеш животно, когато животът си е отишъл от него и цялото е сковано и студено. Но аз се насилих да го сторя. А сетне пипнах и котенцата, много внимателно, едно по едно.

- Мисля, че две от малките може да са още живи - рекох.

- Наистина? Сигурна ли си?

- Живи са! - казах. - Още дишат!

Лицето на Дарън грейна. За момент наистина заприлича на добро момче. Съвсем различно от онова, което хвърляше камъни по охлювите.

- Какво ще правим? - попита той.

- Ще ги спасим!

Свалих дългия си вълнен шал, взех двете малки пухкави топчици и ги увих в него.

- Ето! - подадох ги на Дарън. Той, изглежда, малко се стресна.

- Аз ли искаш да ги взема?

- Само докато стигнем у дома. Пъхни ги под якето си! Трябва да са на топло.

Дарън е доста едър и набит, докато аз съм дребна и слабичка. Освен това той беше облечен в голям вълнен пуловер и дебело яке, затова си помислих, че на котенцата ще им бъде по-уютно там, отколкото в моя блузон.

- Да тръгваме! - казах. - По-бързо! Да се връщаме вкъщи!
Втора глава
Затичахме се към къщи колкото можем по-бързо. Калчо подуши котенцата и започна да се дърпа като луд, за да се добере до тях, ала Джили го държеше здраво, за да не може да скача. Тя вече бе престанала да плаче, след като имаше нещо положително, върху което да се съсредоточи.

Дарън беше велик! През цялото време държа котенцата, плътно притиснати, под якето си, ала без опасност да ги смачка. Беше много нежен. Останах изненадана. До този момент винаги ми беше изглеждал като грубо, яко и буйно момче. Това само показва как мъничките беззащитни пухкави създания могат да променят хората.

Може би в затворите трябва да има много котенца, за да помагат на всички затворници да станат по-добри.

Но навярно на котенцата това не би им харесало.

Както и да е. Стигнахме до улица "Хънипот Лейн", където живеем двете с Джили, и Дарън изведнъж се смути и притесни.

- Трябва да вървя - каза и ми подаде котенцата. - Дано са добре.

- Няма ли да влезеш? - попита Джили.

Но той не пожела; не знам защо. Просто ни махна за довиждане и затътри крака обратно по уличката.

- Ама че странно момче - подхвърлих.

- Момчетата са си странни - рече Джили.

Хукнахме по градинската пътечка и припряно заудряхме по вратата. Отвори ни Бенджи.

- Дадво дова? - попита и посочи вързопчето, което държах.

- Котенца - отвърнах.

- Годенда?

- Още са бебета. Трябва да се погрижим за тях. Мамо! - втурнах се в кухнята, Джили ме последва заедно с Калчо.

Майка й също беше там. Очевидно двете с мама се бяха събрали да си побъбрят, както често обичат да правят напоследък.

- Сега пък какво има?

- Годенда бебета! - изкрещя Бенджи.

- Намерихме ги на игрището за голф. Имаше още две, но бяха мъртви, а също и майка им, затова ги донесохме тук.

Внимателно ги оставих на масата, все още увити в шала.

- О, бедните мъничета! - обади се майката на Джили.

И това бе първата изненада! Не можех да повярвам! Смятах, че по-скоро ще се разпищи и ще избяга, изплашена да не би от тях да скочат хиляди бълхи.

- Намерете нещо да ги сложим! Трябва да са на топло!

Нямам представа откъде знаеше толкова за котенцата, а може и да не знаеше. Може би просто всяко малко създание има нужда от топлина - независимо дали е коте, куче или бебе. Както и да е, веднага се хванахме на работа. Джили затвори Калчо в дневната, мама изпразни някаква картонена кутия и постла на дъното едно от кучешките одеяла на Калчо. Аз сложих котенцата вътре, а майката на Джили приготви смес от кондензирано мляко и топла вода (оставена първо да заври, за да измрат микробите).

Никой от нас всъщност не знаеше каква храна би трябвало да се дава на новородени котета, но всички имахме чувството, че обикновеното краве мляко няма да е достатъчно. Аз се сетих за кондензираното! Беше просто едно от онези неща, които ми хрумват ненадейно.

- Как ще им го дадем? - попита Джили. - В чинийка?

- Не, глупачето ми! - рече майка й. - Твърде са малки, за да си взимат сами храната от чинийка. Трябва ни нещо като капкомер.

- Имам един - обади се мама. - Бенджи! Изтичай в банята и донеси капкомера от шкафчето.

Бенджи отиде и се върна мигновено. Мисля, че се страхуваше, като всички нас, че котенцата могат да умрат, преди да успеем да направим нещо, за да им помогнем. Бяха толкова нежни! Почти като птиченца, само дето имаха козина, разбира се. Изглеждаха много окаяно, защото очичките им още не се бяха отворили.

Много беше трудно да им се даде храна. Те като че ли не схващаха за какво им е, или пък бяха прекалено слаби. Накрая майката на Джили се отчая и рече:

- Трябва да храним едновременно и двете. Нужен ни е втори капкомер! Джили...

Джили хукна, преди майка й да довърши изречението. Всички се бояхме, че ако не ги нахраним веднага, няма да можем да ги спасим. Така че Джили дотича с капкомера, майките ни настаниха котенцата в скута си и се опитаха да ги накарат да погълнат мляко от капкомерите.

- Надявам се, че правим каквото трябва - тревожно рече мама.

- Да се обадим ли на Мег? - попитах. - Хайде да й се обадим!

Мег е жената, която ръководи "Краят на пътя" - приют за животни, намиращ се близо до нас. Тя е чудесна жена, истински отдадена на работата си, и аз бих желала, като порасна, да стана като нея. Винаги ходим при Мег, когато се нуждаем от съвет във връзка с животните. Тя знае всичко!

Стараем се да не я безпокоим, освен ако не е нещо спешно, но решихме, че този път случаят е такъв.

- В края на краищата, виж какво стана с Марги - напомни ми Джили.

Марги е милото магаренце, което спасихме неотдавна. Но понеже не знаехме нищо за магаренцата, за малко да не успеем да й помогнем. Не искахме същото да се случи и с котенцата!

- Аз ще се обадя - рече Джили. - Ти иди да поговориш с Калчо.

Бедното куче джафкаше тъжно в дневната. Не може да понася да бъде изолирано от живота ни дори за секунда. Защото е глух. Това го кара да се чувства самотен.

Така че отидох да го гушна и да го успокоя, оставяйки Джили да се обади в приюта. Беше цяло чудо, че успя да се свърже веднага. (Линията почти винаги е заета.) Чух я да говори и щом свърши, целунах Калчо и му казах да бъде добро куче - с жестове, естествено! (Двамата с Калчо имаме страхотна система.) Сетне се втурнах към кухнята да чуя каква е присъдата.

- Какво каза тя?

- Правим точно каквото е необходимо - отвърна Джили. - Мег обясни, че просто трябва да бъдем търпеливи. Накрая ще започнат да ядат. Освен ако...

- Освен ако какво? - попитах.

- Е, освен ако... не умират - очите на Джили се напълниха със сълзи. Ама това момиче се разплаква много лесно! Аз се опитвам да не плача, макар че понякога ми е много трудно.

- Струва ми се, че моето започна да яде! - извика мама.

- В такъв случай - разтърка очите си Джили, - Мег каза, че трябва да им се дава много бавно, иначе могат да се задавят. О, и трябва да ги държите изправени.

- Така го държа - отвърна мама.

Котенцето на мама изпреварваше другото, което бе при майката на Джили. Отне й часове, докато го накара да поеме мляко. Всички бяхме затаили дъх и въздъхнахме с огромно облекчение, когато котето преглътна за първи път.

- Урааа! - хванах Бенджи за ръцете и затанцувах с него из кухнята. Котенцата се хранеха!

- Какво друго каза Мег? - поиска да знае майката на Джили.

- Каза още - намръщи се Джили, опитвайки се да си спомни всичко, - каза, че можем да направим смес от кондензирано мляко с жълтък и захар, вместо само с вода.

- Е, оказах се права поне за кондензираното мляко - чувствах се много доволна от себе си. Като се има предвид, че не бях чела нищо за храненето на малки котенца. Според мен това показва, че съм започнала да развивам инстинкт към животните.

- Но каза, че ако смятаме да ги задържим, ще имаме нужда от нещо, което се казваше... Не мога да си спомня как се казваше, но е нещо специално за новородени котета и може да се купи от магазина за домашни любимци. Или от ветеринаря. О, каза още, че трябва да ги заведем колкото се може по-скоро на ветеринар, за да ги прегледа основно.

Мама многозначително завъртя очи.

- Все ще се намери още нещо, което трябва да се направи!

- Аз ще се погрижа - обади се майката на Джили и отново ни изненада. - Ще ги откарам веднага.

- Събота е - рече мама. - В събота не работят.

- Винаги те приемат, ако случаят е спешен - обадих се.

- Да, и те карат да платиш цяло състояние! Не може ли да почакаме до понеделник. Струва ми се, че се хранят добре.

- Мамо! - погледнах я с укор.

- На теб ти е лесно, Клара! Нали няма ти да плащаш.

- Обзалагам се, че ако беше новородено бебе, щеше да го заведеш веднага - отвърнах.

Не исках да бъда груба, но просто не можех да понеса мисълта да загубим тези мънички котенца. Мама отвори уста (може би за да ми се скара), но майката на Джили се намеси бързо.

  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©bezogr.ru 2016
обратиться к администрации

    Главная страница