Покрайнини в центъра на сърцето



Скачать 140.76 Kb.
Дата30.04.2016
Размер140.76 Kb.
Цветан АНДРЕЕВ коментира ДЕМОГРАФСКАТА КАТАСТРОФА

ПОКРАЙНИНИ В ЦЕНТЪРА НА СЪРЦЕТО


...Преди две лета беше. Тогава за първи път се сблъсках с два проблема – българска земя и планини извън границите ни и с българска челяд, родена и израсла в същата тази земя и планини. Но – в чужда държава...

...Вълнението бе голямо – ежегоден училищен празник, 20 май, с. Звонци, община Бабушница, Източна Сърбия/за нас вече 90-години Западни Покрайнини/.

Дечицата се бяха подготвили, със стихове на български език, фолклорни певчески и танцови състави от България се бяха омешали с останалите малко местни жители, истински пазачи на хилядолетно присъствие и традиции. Наистина витаеше някакъв дух, който всички чакахме да отприщи – я веселите автентични песни, я блясъка на моминските носии. Въобще бяхме си готови на празник съвместен с нашите етнически събратя и с техните деца.

... И изведнъж гръмна химнът на Република Сърбия, която по-преди беше СФРЮ, а по-преди Кральевина Югославия.

Всички станахме като под команда на крака, а някои дори и запяха нестройно, пригласяйки на новата музикална уредба, подарък от община Бабушница. Боже мили, чужд на всички ни химн, на плейбек и стърчащи пригласяния оттук-оттам...

Прилоша ми... Затова ли бъхтахме тоя път в ранни зори, затова ли въвирахме тези пус- ти лични документи под мустаките на всеки придирчив митничар ,за да пристигнем на- време тук и още по-дълбоко в сърцето си да осъзнаем,
че НАШИТЕ БЪЛГАРИ всъщност си нямат Родина,

нямали са я 90 години,

а може би и никога вече няма да я имат...

БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА – ДЕЗИНТЕГРАЦИЯ, АСИМИЛАЦИЯ ИЛИ КОНСОЛИДАЦИЯ?

„В нашето обществено пространство от много години битува убеждението, че българите в чуж бина, сънародниците ни извън пределите на нашата съвременна държава – Република Бълга-рия, са своеобразен генофонд, ”резерв” и т.н., който гарантира оцеляването и дори възражда-нето на българската нация.

В условията на тежка демографска криза подобни представи създават измамно самоуспоко-ение, странно самодоволство и рецидиви на политически примитивизъм, демонстрирани не само от ентусиасти и любители, но и от хора със сериозни и обществени позиции.

Идеята, че получаването на български паспорти от наши сънародници е „инструмент№1” в борбата срещу демографската криза, е повече от наивна и подвеждаща...

Придобиването на българско гражданство от „външни”българи, разбира се, е положителна тенденция, която набира скорост от края на ХХ век насам, въпреки каскадата от бюрократични пречки, проявите на корупция и т.н., допускани за съжаление от самата българска държавна администрация.

Рутинните, утилитарни и „стандартни” мерки за подкрепа на български организации, училища, църковни общности и т.н. извън страната са повече от наложителни, но на практика са адресирани към нищожни проценти от „българското човечество” в близки и далечни страни.

Снабдяването с книги, учебници и компютри на съществуващите училища сред нашите общности, приемът на студенти българи от Македония, Сърбия, Украйна, Молдова и други държави несъмнено засилва връзките на тези българи с Родината.

Тази целева политика, която е сред най-успешните стъпки на българската държава за преодоляване на десетилетното изоставане, далеч не е панацея. Още повече, че и тя страда от съществени слабости.

Причината е както в недостатъчния потенциал и средства, отпускани на оторизираните институции/Държавната агенция за българите в чужбина, Министерството на външните работи, Министерството на образованието и др. /, така и в отсъствието на цялостна държавна стратегия за работа с българските общности по света, за тяхното съхраняване и приобщаване към общо българския политически, стопански и културен живот.

Естествено, българските общности в чужбина могат/и трябва!/ да бъдат разглеждани като част от нетърпящия отлагане съвременен и крайно болезнен български демографски въпрос, чиито параметри будят опасения, тревога, нерядко дори отчаяние.

Имаме ли основание обаче да смятаме, че при българските общности в чужбина демографска та ситуация е розова? Че сред тях, макар и със съответните специфики, не протичат сходни процеси на намаляваща раждаемост, тенденции към застаряване, миграционни процеси и др., поставящи представителите на дадена общност и/или самата нея като цяло в състояние на риск?

Нека направим един кратък преглед на съвременното състояние, който маркира или поне подсказва евентуалните пътища за преодоляване на негативните тенденции, още повече че ста ва дума за условия, различни от онези, които създава или би трябвало да създава една отговорна национална държава.

Българите по света/наричани най-често „българи в чужбина”/не са хомогенна, еднородна об- щност, а мозайка от различни общности, обособени субобщности и групи от хора, които в осно- вата си имат български произход.

От гледна точка на своята етнокултурна, етнографска, конфесионална и/или езикова характеристика в някои случаи те се различават съществено помежду си. Тези различия обаче не поставят под съмнение принадлежността на въпросните общности към българския народ, изконната им обвързаност с България в исторически и народопсихологически план.

Възникването и развитието на отделни български общности има многовековна история, като при някои от тях тя започва още от епохата на Средновековието.

Определянето на дори и най-приблизителната численост на задграничните българи се затруд- нява от много и разнообразни фактори: липсата на статистически данни от страна на редица държави, отричането на самото съществуване на български общности или недостоверното им представяне/най-драстичните примери са в съседните на Република България страни/, извън- редно голямата мозаичност и еклектика на българската диаспора в етнографски, езиков, религиозен или друг план. Към това трябва да прибавим още грубите политически манипулации от страна на външни фактори.

Ако през ХIХ век действията главно са в посоката съответно на сърбизация, елинизация/гърци- зиране/, румънизация и т.н. на етнически българи в съседните страни/такива целенасочени действия, в една или друга форма, има и днес/, през ХХ век се прокарва линията на изкуствено създаване на псевдонации – македонци/българското етническо мнозинство в Република Ма кедония и неговата диаспора по целия свят/ и гагаузи/българите-тюркофони в Бесарабия, от- делни групи в Гърция и Турция/, както и на опити за конструиране на други нови”нации”: шоп- ска, торлашка/в Сърбия/, помашка/в Беломорието, Гърция, а дори и в самата България/, пал- ченска/павликянска, т.е. българите католици в Банат, Румъния/, горанска /в Косово и Сърбия/ и други.

Съществен проблем на съвременната българска диаспора са трудните, а често и напълно отсъстващи контакти между различни по време, етнографска природа и т.н. нейни части.

В редица държави съществуват многохилядни български и българо-македонски общности, които почти или изобщо не контактуват помежду си. Това важи както и за САЩ, Канада и Австралия, така и за европейските държави.

Същото се наблюдава и при попаднали на запад емигранти бесарабски и банатски българи, наши сънародници от Западните български земи/Западните покрайнини и особено Поморавието/ или други по-малки и претърпели в по-далечното минало асимилационни процеси групи.

Българските дипломатически представителства, културни центрове и други форми на официално присъствие в чужди държави и през ХХI век продължават да следват порочната практика да контактуват преди всичко, най-често единствено с представителите на емиграцията от днешната държавна територия на Република България.



Това е един от най-тежките недостатъци на българската дипломация не само днес, но и от Освобождението от турско робство насам.

Така самата държава пренебрегва значителни части от българската диаспора, като с това косвено улеснява процеси и действия във вреда на българската нация.

Високата степен на хипотетичност и вариативност при определянето на числеността на българите, както в отделните държави, така и в глобален план, се дължи и на отсъствието на яс ни критерии при тълкуване на националното съзнание на родените от смесени бракове, на по- грешното разбиране за гражданство/поданство/ на конкретната държава.

Често от незнание или пък тенденциозно с категорията „ГРАЖДАНСТВО” на практика се замества НАЦИОНАЛНАТА ПРИНАДЛЕЖНОСТ!

Това може да се дължи и на унаследена предпазливост на българите в някои съседни страни да декларират открито своята националност – трябва ли да напомняме, че дори и в недалечно то минало, а понякога и днес, ясният изказ на българска принадлежност може да навлече само неприятности както на отделната личност, така и на нейното семейство, деца, роднини и т.н.

Известни са хиляди случаи на репресия над българското население в съседни държави един-ствено поради прояви на национално самосъзнание.

За съжаление, дори и в началото на ХХI век непризнаването на български малцинства в от-делни страни или пък тенденциозна интерпретация на този въпрос са неоспорими факти.

По този начин открито се погазват писани и неписани общочовешки и международни норми, на което държавата България най-често не реагира по никакъв начин.

Няма съмнение, че сред най-важните стратегически задачи на модерна България е наистина да разработи своя Държавна стратегия за подкрепа на задграничните български общно-сти, както и да развива съответните институции, законодателни актове и механизми за нейното успешно реализиране в краткосрочна и дългосрочна перспектива.

Съществуващият Закон за българите извън България, създадените държавни органи и използ-ваният до момента инструментариум в това отношение са крайно недостатъчни.

Както стана дума, съвременният Български въпрос притежава и други особености. Факт е, че съществуват форми на нетрадиционен – друг, различен от нашия дунавски, балкански или българоезичен - и/ или исторически българизъм.

С тези условни понятия може да бъде обозначена българската културна или историческа при-рода на малцинствени общности от България и българското етнокултурно и историческо про-странство като цяло – например българските турци, българските арменци, българските евреи, българските цигани, потомците на руските белоемигранти в България и др.

Сходна е ситуацията, когато става дума за хора и цели народи с древнобългарски произход, как вито са потомците на волжките българи, т.нар. казански татари, чувашите, балкарците, маджаризираните секеи в Трансилвания, карачаевците и др.

При отвореността на границите и високата мобилност на отделни лица и групи в края на ХХ и началото на ХХI век изчисляването на броя на българите по света е трудно осъществима задача.

По приблизителни теоретични и прогнозни оценки броят на българите/става дума само за на-шата балканска нация, т.е. за дунавските/извън днешните граници на Република България жи-вее множество от около 4 милиона души, при цялото възможно разнообразие от общности, групи, вълни на емиграция и т.н.

Според научно-изследователския колектив на „Българска национална доктрина”, сумарната численост е 3 954 000 души, от които 1 млн имат българско гражданство/към 1998 г. / .

Към 2010 г. нещата са се променили, но системни наблюдения и достатъчно обективни научни оценки практически пак отсъстват. Още нещо, общата численост на малцинствените групи от българската етническа територия /бълг. турци, евреи, арменци и др./според различни прогнозни оценки са не по-малко от 1 млн души за ХХ век, без да се смятат техните потомци.

Независимо от „другостта” на тези хора, в етнокултурен план те са неразривно свързани с мо-дерната българска нация.

Броят на волжко-българската/булгарската/ общност се определя на около 3 млн души.

Тези данни са също хипотетични, тъй като потомците на древните българи във Волжко-Уралския и в Кавказкия регион с тяхната разнообразна диаспора са далеч по-многочислени – някои автори ги изчисляват даже на 7,12 и дори 15 млн души!

Разбира се, тези числа са твърде несигурни, а в някои случаи фантастични, но така или иначе, въпросът за отношението на българската държава, наука и общество към нетрадиционния българизъм и неговите проекции трябва да излезе на дневен ред с цялата му сериозност.

Засега той продължава да е в амплитудата от „българи като нас” до пълното отричане на вся-каква връзка на потомците на някогашните древни българи/прабългари/ със съвременната бъл гарска нация.

Така или иначе, проблемът за общата численост на българите извън България остава открит. Въпросът колко са българите в чужбина не бива да бъде самоцелен и натоварен с екзотика и сензационност. Крайно време е той да излезе от сферата на хаотичното говорене, бомбастичните интервюта и проявите на патриотично самозомбиране.

Изследването на българските общности извън страната, на състоянието и развитието им, защитата на техните национално-културни права, създаването на трайни връзки с България и в глобален мащаб и др. е сред неотложните задачи пред българската държава и пред структурите на гражданското общество.

Както стана дума, в една или друга степен българите извън България са подложени на процеси на дезинтеграция, които улесняват тяхното асимилиране и /или подмяната на тяхната национална идентичност.

Най-болезненият случай несъмнено е онзи с българското национално мнозинство в Република Македония. От една страна, над него продължава политиката на държавен асимилационен терор, от друга страна, демографските процеси са близки по параметри до онези, които протичат в самата Република България.

Многохилядната македонска диаспора по света продължава да бъде облъчвана с брутален ан тибългаризъм. За нещастие, пасивността към онова, което е ставало и става в душите на нашите македонски сънародници, е печална истина.

Безразличието на няколко поколения български политици към промиването на мозъците на македонските българи, нещо повече, съучастието на българските комунисти, а и на самозвани модерни „интелектуалци”, дори унивеситетски преподаватели, също е незаобиколим вредоносен факт.

Извън всякакво съмнение е, че българската държава, нейните партии и гражданското общество трябва да постигнат задължителен консенсус за нова политика към македонските българи, съобразена със съвременните условия и твърде тревожните демографски тенденции в тази най-многочислена задгранична българска общност.

Сходен и не по-малко /а в определен смисъл дори повече/ тревожен е проблемът с българите гагаузи, на първо място в Република Молдова.

Въпреки старите и новите научни полемики за произхода на гагаузите, обективният поглед показва тяхната изконна българска същност.

Огромният етнографски, ономастичен, социо-културен и друг материал сведетелства, че гагаузите на могат да бъдат отделени от останалите българи по нито един качествен признак, характеризиращ конкретен народ или етнос.

Разбира се, освен езика, който е доминиращ при общуването между хората в дома, селището, общността и който в условията на днешното Автономно териториално обединение Гагауз-ери е официален.

Гагаузите в днешните Молдова и Украйна, въпреки тесния досег с голямата общност на беса-рабските българи, повече от век имат специфичен свой път на развитие.

Тяхното гагаузиране е дълъг процес на относително отдалечаване от вековното българско самосъзнание, обусловен от редица фактори - обособяването в относително хомогенна среда в конкретен район, израстването на местен елит, интелигенция и т.н., скрити или явни противоречия с местния бесарабски български елит и пр.

Формирането на гагаузко самосъзнание е насърчавано от руските, румънските, съветските, молдовските власти в продължение на десетилетия.

Мощен дезинтеграционен фактор, придобил особена сила след 1991 г., е културното и политическо влияние от страна на Турция, на тюркоезичните републики в състава на бившия СССР, в крайна сметка, на световния пантюркизъм.

Двата световни гагаузки конгреса през 2005 и 2009 г.,демонстрираха политическа воля за съ-ществуването на гагаузки народ, напълно различен от българите, чиято „собствена”история няма почти никаква връзка с България и общото българско минало.

В крайна сметка, допусканият вече от десетилетия фактически отказ на официална България от нашите сънародници-гагаузи лишава нацията ни от над 200 000 души в няколко страни. Нещо повече, тя създава заплаха за своеобразен римейк на македонския въпрос с нежелателни, опасни последици дори и на българска територия.

Трябва ли да се доказва, че такава линия е недопустима и граничи с престъпление към нацията и държавата?

Тревожни процеси протичат сред българските общности в Албания и Косово.

Наред със системните усилия за тяхната македонизация, елинизация или албанизация/преди всичко в Албания/, в Косово те са подложени и на турска, босненска и сръбска пропаганда.

Миграцията на българите към големите градове усилва тяхната дезинтеграция и способства за заместването на българското/горанското, торбешкото, нашенското/самосъзнание с онова на доминиращия албански или друг елемент.

Сходна е картината при българите мюсюлмани/помаци/в Гърция и Турция, като и тук противо действието от страна на българската държава отсъства.

Ако в Гърция на тези наши сънародници се признава, макар и неохотно, помашка или мюсюл-манска идентичност, в Турция те са третирани като турци и не разполагат с права и свободи на национално малцинство.

Урбанизационните процеси и емиграцията от Гърция/Беломорието/в Турция/в Одринска Тра-кия, Истанбул и т.н. / са фактор за загубата на последните следи от българско самосъзнание при тези наши сънародници.

Нека отново се върнем в Бесарабия, тъй като може би най-устойчивата представа за бленува-ния генофонд, е свързана именно с бесарабските българи. Вече двадесет години не секва уми-лението, престорено или не, на български политици, посещаващи, предимно инцидентно и по официални поводи, някои от големите български села в Одеска област на Украйна или Тарак-лийския район на Молдова.

Наистина на фона на катастрофалното състояние на селата в България, ситуацията в Бесарабия изглежда кардинално различна – многохилядни селища, пълни с деца училища, оживени събори и празници. И все пак, процесите на урбанизация и миграция към големите градове и в чужбина са в ход и там. Населението на големи села като Суворово, Кубей, Кортен и т.н., на градове като Болград и Тараклия намалява.

Самата статистика отчита, че за десетина години българите в Украйна от 230 000 са намалели на 202 000, българите в Молдова са слезли даже под 90 000/без гагаузите/ и т.н.

Въпреки относителната несигурност на тези данни, факт е както тенденцията към спад на раж-даемостта, усилващата се миграция към Заподна Европа, Русия и др., така и декларирането на хора от смесени бракове като лица с небългарско самосъзнание.

Тези бележки и наблюдения са сравнително бегли и непълни, като в никакъв случай нямат за цел да генерират песимизъм относно демографската картина при българите в чужбина.

Ограничихме се главно с така наречените исторически общности, тъй като анализирането на ситуацията в Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, и Австралия изисква много повече време и място.

И все пак, само един щрих – през 2010 г. в Испания са регистрирани 23 000 български деца в училищна възраст. В неделните училища, създадени от самите общности по места, са обхвана-ти не повече от хиляда.

Със сигурност подобна е картината в Италия, Гърция и други страни със засилено присъствие на българи от края на ХХ век насам.

Става дума отново за демографски потенциал на нацията, който по правило остава извън терена за изследвания и анализи, още по-малко е обект на интерес на държавната политика.

В заключение може да се каже, че алтернативата на негативните процеси е линията на консо-лидация, която следва да се превърне в един от приоритетите на нашата външна политика.

Истинска, реално приложима и ефективна Държавна стратегия за работа сбългарите из-вън страната може да бъде изработена при детайлно изясняване на съществуващата картина дълбока реформа на оторизираните институции, приемане на серия от законодателни и органи зационни мерки, в крайна сметка – при ангажирането на цялата административна машина с тази дълбоко национална проблематика.



Съхраняването на българските общности и засилването на връзките с матерната им бъл гарска държава е нетърпяща повече отлагане задача пред българската държава и общест-во.

Тази задача изисква политическа воля, последователност и дисциплина, както и кардинална промяна в ценностната система на съвременния български политически, административен и културен елит” Доц. Пламен ПАВЛОВ, Бургас


...Там, онази история в с. Звонци, Източна Сърбия/как обичаме да я назоваваме Западни Покрайнини!/ приключи миролюбиво и примиренчески... Хапнахме, пийнахме в стола на училището, ля се домашна ракия и вино – както си му е редът.

Подарихме български книги и вестници за училищната библиотека. И си обещахме „някога пак да се видим” на отдавнашната, но вече изгубена българска земя.

Автобусите и колите забръмчаха и потеглиха обратно – към Майка България! – ала не смеех да обърна глава назад, ще взема да си въобразя, че виждам питания в очите на децата.

А в ушите ми като нищо ще забучи онзи, кралският химн, който ми е така чужд, че и ду-мичка от него няма да разбера никога!.
...Каквито и инициативи да предприеме държавата ни все ще са малко.

Нито границите можем да преместим без съгласието на”великите”сили, нито ще накараме силом тамошните власти, които са от чужд етнос, да държат в длани етническите българи като писани яйца...

Най-лошото е, че и там, както в Майка България, текат имиграционни процеси и след 2-3 десетилетия и западнопокраинските българи ще хванат широкия свят.

За поминък свой и на деца и внуци.

А харизаната и благословената им от Бога земя ще остане без хората си, без вековните бели и благи българи...


Цветан АНДРЕЕВ


База данных защищена авторским правом ©bezogr.ru 2016
обратиться к администрации

    Главная страница