Куртово конаре до освобождението от турско робство



страница1/3
Дата29.04.2016
Размер0.51 Mb.
  1   2   3
ИСТОРИЯ НА КУРТОВО КОНАРЕ
Автори: Маргарита Паскова

Д-р. Георги Пасков

КУРТОВО КОНАРЕ ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ ТУРСКО РОБСТВО



  1. Местоположение, околности, климат и население

Село Куртово Конаре е известно в цялата страна. От тук са произлезли най-ранните домати, както и пиперът „Куртовска капия”, трайната ябълка ”Куртовка” и първият килограм смлян червен пипер в страната.

Селото е разположено в Тракийската низина, на левия бряг на река Въча. Отстои на 25 километра югозападно от Пловдив, на 7 километра северно от полите на Родопите и се намира на 5 километра от гр. Стамболийски.

Землището му се радва на хубаво месторазположение. Простира се върху равен терен, с изключение на нивите около баира, който се спуска от полите на Родопите към равнината. Благоприятните природни и климатични условия са успешно използвани от местното население, което е превърнало този край в „райска градина” на нашата родина. Особено красиво е полето през пролетта, когато разцъфват градините и изпълват с аро­мата си цялата околност.

Около селото има плодородни местности, превърнати в огромни блокове от овощни и зеленчукови градини. На североизток от него, по течението на р. Въча се простира голяма поляна, която се нарича ”Радеша”. Това място било много красиво, там растели 23 вековни дъба, останали от най-стари времена, несрещани на други места в страната. За съжаление, някои от тях са изсечени, а други запалени, за да се унищожат и да се използва поляната за ниви. От тези вековни дъбове останали само няколко, обявени за паметници. Сега до тях има ресторант – „Старите дъби”, построени са и спортен комплекс, футболно игрище, баскетболна и волейболна площадка и други. В миналото на Радеша в празнични дни населението се веселяло, правели се люлки, виело се хоро и там се разхождали куртовоконарци.

От Радеша започва Корията, наречена в старо време „Курт кория”


(вълча кория). Тя била непроходима и пълна с дивеч. По време на турското
робство в нея са отглеждали коне за турската войска. След Освобождението до заграждането й (1909 г.) там са пасли сел­ските овце и говеда. Сега корията е един прекрасен горски парк с много видове дървета: дъб, бряст, кавак, липа, чинар, леска и други. Сред тях преобладават дъбът и брястът. Дъбовете са вековни, някои от тях са над два метра в диаметър. Има и екзотични дървета, пренесени от други страни, различни храсти и цветя. Сега това място е обявено за резерват. Корията е обект на Министерския съвет, част от бившия дворец „Кричим”. Цялата е заградена с циментова ограда.

Още на североизток и северозапад от селото и около него се на­мират плодородните местности: Ливадите, Тировете, Коила, Ви­сок бряг, Лъките, Татарица, които са засадени с различни видове овощни и зеленчукови култури.

На запад селото е заобиколено от р. Стара река, която води началото си от Баташкия карлък. На два километра от нея се издигат най-източните разклонения на Бесапарските ридове – безлесни и неприветливи, наречени тук „Горките” или „Баира”, а старото им име през турско време било „Баба баир”. Бесапарските ридове принадлежат към Западните Родопи и представляват най-северните хълмисти стъпала на родопския разклонен склон. На юг и изток те са ограничени от р. Стара река и с. Триводици, а на север – от р. Марица. Може да се предполага, че някога тези голи ридове са били покрити с гора, изсечена през петте века на османското робство, макар че обезлесяването започнало далеч преди идването на турците. В продължение на хилядолетното си присъствие по и покрай Бесапар­ските ридове, хората пряко или косвено са оказвали силно влияние върху растителността, довело до почти пълното им обезлесяване. В по-ново време човешкото влияние върху ридовете продължава и се изразява в контрабандна сеч на останалите горички и хвойнови храсти, прокарване на пътища и канали, експлоатация на кариери.

Варовитият терен на баира не позволява там да се развива растителност. По-дебел почвен слой има в по-ниските места и в по-равните площи, между тъй наречените „Кутели”, където преди 80-90 год. все още растели дървета. Имало е и горички от дъб, хвойна, смрадлика и люляк, но сега могат да се видят само остатъци от тази растителност, обречена на загиване. За времето на написване на тази книга на баира се разработи и се използва голяма каменна кариера. От нея се добива чакъл за настилка на жп линии и пътища. До каменната кариера има отделен железопътен клон от гара Куртово Конаре за извозване на добития чакъл.

През землището на селото минава напоителен канал, наречен „Честеменския канал”, което име е останало от турско време. Наричал се е „Честемен аркъ”, канал за напояване на оризищата. Той е един от първите изкуствено прокопани канали. Водата му се отделя от р. Въча на юг от селото и напоява почти цялото землище. От него се отделя и друг канал, който преминава през селото.

От двете страни на глав­ната улица до 1975 год. течеше чиста вода, от която селяните на­появаха дворовете и градините си, а водата носеше прохлада и освежаваше въздуха.Този главен канал имаше отклоне­ния почти за всички улици, но от 1975 година дворовете се напояват с електрически помпи.

На железопътната линия Пловдив – Пещера, открита през 1937 г., гара Куртово Конаре обслужва населението на едноименното село и населението на село Ново село, улеснявайки извозването на многото плодове и зеленчуци, които се товарят тук както за вътрешния, така и за външния пазар.

Надморската височина на селото е 195 м. Годишните валежи са средно 50 литра на квадратен метър.

Климатът е умерен, без резки температурни промени. Отличава се със сравнително мека зима, топло лято и слънчева есен, с умерени валежи и влажност на въздуха.

Почвата е алувиално-ливадна, глинесто-песъчлива, добре поддържана, което позволява сравнително лесната й обработка.

Населението е българско. През 1902 г. е имало 1241 жители3. В следващите преброявания, според регистрите на Общината, населението е било:

- през 1934 г. – 2266 жители;

- през 1946 г. – 2952 жители;

- през 1956 г. – 3505 жители;

- през 1965 г. – 3933 жители (най-голям брой);

- през 1975 г. населението започва да намалява и тогава е 3433 жители. Макар и по-слаба, миграцията към града се отразява и тук.





  1. Старини в землището и падане под турско робство

Още от най-дълбока древност Тракийската низина била населявана от човека. Траките са едни от най-старите обитатели на нашата страна. Те са ни оставили безброй ценни и неповторими паметници, свидетели на тяхната самобитна култура. Траките живели тук около две хиляди години – от 1500 г. преди новата ера до 500 г. след нея.

Те се разпаднали на голям брой племена, между които съществувала постоянна вражда, затова не могли да образуват силна държава и да играят по-важна роля в историята на полуострова. Между мно­гото тракийски племена, бесите, наричани още „сатри”, населявали за­падната половина на Тракия, между Стара планина и Родопите, по те­чението на р. Въча и Бесапарските ридове, точно по тези места, където се намира землището на Куртово Конаре. Мястото е богато на стара история, но тя е малко изследвана досега. Жреците на споменатото племе били наричани „беси”, името, което наследствено било дадено и на цялото племе. Както всички тракийски племена, и бесите били войнствено настроени, буйни и свободолюбиви. Наред с основните им занимания – лов, скотовъдство и земе­делие – не им били чужди и войните и грабежите. Стопанската им дейност включвала отглеждане на пшеница, просо, ръж и ечемик. Лозарството също било на го­ляма почит. Бесите били прочути със своето скотовъдство. Отглеждали кози, говеда, свине и особено коне.

На голяма почит било рударството. Те премивали речния пясък, за да търсят злато, и копаели дупки в земята, за да откриват железни и медни руди. Желязото се добивало на много места край северните поли на Западните Родопи и из вътрешността им. Бесите били известни като добри ковачи. Прочути били техните метални сечива и оръжия, особено сърповидните им мечове, поради което ги наричали „мечоносци”.

Както другите траки, бесите живеели на малки поселища и ма­хали, а не на големи, съсредоточени на едно място градове. Жилищата си строяли пригодени за отглеждане на добитък, а дворовете им били оградени с дървени стобори.

На външен вид бесите били здрави и набити хора, с по-светла кожа и червеникава коса. Обличали се с пъстри вълнени, кожени и конопени облекла. Употребявали ботуши и ямурлуци с качулки, за да се предпазят от суровите студове.

Виното и житото си държали в големи кюпове, закопани в земята. По такъв начин лесно можели да скрият и запазят храната си във време на война и нападение.

Непрестанни войни трябвало да водят местните тракийски племена с не един завоевател, хвърлил поглед към техните плодородни земи. Най-тежка и кръвопролитна била войната им с римляните, продължила близо два века и завършила с окончателното покоряване на тракий­ските земи. При тези войни, от всички тракийски племена, бесите оказали най-голяма съпротива и затова запазили най-дълго време как­то независимостта си, така и езическата си вяра и език.

Около 46 г. от н. е. на юг от Балкана била образувана римска про­винция — Тракия.

Едва когато нашите прадеди, славяните, заселили целия Балкански полуостров и го пославянчили, изчезнали и бесите, като последните им незначителни остатъци потънали в славянското море.

Важни исторически материали в селото и около него не са намерени. Все пак малките следи, останали от миналото, са достатъчни доказателства, че тук е имало живот през тракийско-беско и римско време.

От много старо предание научаваме, че на баира в местността „Средният кутел” имало селище от 7-8 къщи (една малка махала). В тази местност били намерени основи и следи от стари жилища. В по-ново време, при различни случайни разкопки и при обработване на тази местност са открити различни по големина кюпове, един от които висок 180 см и с дебелина 3-4 см. Той бил ползван за хамбар и е запазен до 1960 год. През 1978 г. войници, работещи на каменната кариера, при изкопаване на яма открили голям кюп със сиво-пепелив цвят. При старанието си да го извадят, го счупили. В този глинен съд Никола Р. Донев на­мерил бронзова монета и каменна бойна топка. Монетата е от времето на император Комод, управлявал през 176-192 г. от н. е., и е колониална. Съхранява се в Археологическия музей в гр. Пловдив. На дъното на някои от кюповете са намерени въглени и две костици с размери 16 см и 6 см.

При изследване на устието на един кюп в Археологическия музей в Пловдив се доказа, че е от римско време. По цвета и направата на тези гли­нени съдове може да се предполага, че по тези места са живели хора през времето на старотракийското племе беси и през римско време. В тази местност почти във всяка нива са намерени кюпове.

Научни разкопки не са правени и не са намерени други предмети, освен кюповете, бойната топка и бронзовата монета. 3а съжаление, за живота там нищо конкретно не може да се каже, може само да се предполага, че тези големи кюпове са правени на самото място. За тях имало не само доброкачествена глина, но и дърва за печенето им. Бъдещето ще покаже какво още е заровено в тази местност.

В землището на селото съществували няколко могили, като най-близо до селото се намирала Данаиловата могила, която незабелязано се превърнала в нива. Близо до местността Динката се намирала най-голямата могила, се­га изравнена и също превърната в нива. От тази могила най-случайно през 1938 г., при правене на колиба и с малко разкопаване, е намерена една оброчна плоча на бог Митра1, пренесена вероятно от римските войници. Плочата е с дължина 34 см и височина 46 см. Изработена е красиво, ажурно релефна е, с по-голя­ма човешка фигура в средата, а около нея малки човешки фигури, пти­ци и животни2. Тази рядко красива и уникална оброчна плоча участва и в изложби в чужбина. Друга находка там не е намерена. Плочата е публикувана от Димитър Цончев.

Оскъдни са историческите сведения за старини в землището на Куртово Конаре. Интересно е описанието на древния тракийски град Драговец, в което се казва: „Едно пространно градище се намира на изток от с. Куртово Конаре. Това градище се казвало уж „Драговец”, което ни напомня старото племе драговичете, което пък се споменава в титлата на пловдивския владика и в някои богомилски паметници”3.

Във в. „Гайда” се изказва мнение, че този град се разпростирал на около 10-12 хектара, състоял се от 5 части и просъществувал до падането на България под турско робство4.

Първата част била днешният град Кричим, а останалите – Куртово Конаре, Пастуша, гр. Перущица и Устина. „Този град, види се, е съществувал до преди покоряването на България от турците. Той бил четири часа далеч от Пловдив, към югозапад. По развалините, що се изследват днес, се познава, че е бил на 5 части, отделени по на половин час една от друга, всички заедно с обиколка около 10 часа. Жителите му се поминували и с лове­не на риба, която им давало блатото, что е било всред града и което тогава е било просторно, дълбоко и пълно с риба. Може би още в тракийско време и по-късно е имало поселища, свързани с близката Кричимска крепост”5.

На левия бряг на р. Въча, над гр. Кричим се извисява една висока скала с едно просторно градище – Кричимското кале, наречено „Градището”. То има значително минало. Споменава се между крепостите, за които Михаил Асен през 1254 г. се бил срещу гърците и които крепости Иван Александър приел в Родопите.

В историческите хроники, макар и смътно, се говори за минали съби­тия в земите пред Родопите, чиято историческа съдба е и съдба на землището на Куртово Конаре.

Събитията следват историческия си път, редуват се битка след битка, война след война, име след име, български царе и византий­ски императори: една трагична съдба, която предопределила местностите около Родопите да преминават ту в едни, ту в други ръце, докато на българския престол се възкачва Иван Александър.

През неговото царуване близката до землището на Куртово Конаре Кричимска крепост отново минава в ръцете на българите. Предпо­лага се, че и селището споделило същата участ.

Кога са паднали крепостта и местността наоколо в ръцете на ос­манските поробители, как е станало тава и кой е техният покорител, е трудно да се докаже. По косвени данни може да се предполага, че тук са минали ордите на Ибрахим паша, който нахлул в Родопите по долината на р. Въча.

Над родната земя настъпил петвековен мрак. Било около 1365-1370 г.




  1. Турското робство. Основаване на селото и произход на името му

Сведения за живота на селището от първите векове на робството нямаме. За първи път през робството намираме споменато името на селото – „Курт” – в един турски документ от 1576 г. – регистър за облагане с натурален данък на едрите овцевъди, притежатели на над 100 овце6. Документът е за цялата Пловдивска област. Между другите села на страница 74 се споменава и името на с. Курт. Там откриваме имената на: Ябан Неделчо – с малко над 30 овце и Димитър Мавроди – с 30 овце. От другите околни села са записани имената на повече хора, дали повече овце. Село Кричим, долна махала – 13 души, Кричим, гор­на махала – 6 души, Устина – 3 души, Изребечке – 3 души. Това навежда на мисълта, че селището е било малко, със слабо развито скотовъдство и само двама са платили данък – десятък.

Къде се намира селището Курт? По сведения, които получаваме от „Кратките изследвания за бившия град Драговец”, селището се намирало в района на този древен тра­кийски град. Най-голямата част на града била раз­положена по тези места – Куртово, Селище и Стара Пастуша7. „Куртово преди години било село от 20-30 къщи, а днес е нивя, през които, заради напояването на оризищата, има няколко прокопани канала (вади), в бреговете на които се намират основи на де­бели и правени с вар зидове. Намират се също и много дебели во­допроводи и железни топчести прозорци, съвсем ръждясали и гнили. И в Селище има дири (следи) от развалини....”.

От втората част на този древен град Драговец, от старото се­лище до наши дни е останало само името на местността Куртово, къде­то било селището. Местността и сега се нарича Куртово. Това е едното от селищата, от които е образувано с. Куртово Конаре.

Преди около 70-80 години, при обработката на нивите в местността Куртово, селяните открили останки от кладенец, много керемиди, счупени глинени съдове, един хромел и много основи на стари жилища, от които изваждали камъни за градеж. Тези находки показват, че тук е имало селище. Гробищата били близо до реката. През 1965 г. пък, при прекопаване на Дюкера, напоителен канал за Перущица, при пренасяне на пръст от едно място на друго, работниците открили гробове с по 2-3 детски черепа на едно място. В други гробове имало по 2-3 скелета на възрастни. Как и при какви обстоятелства са загинали тези деца и възрастни хора, не може да се обясни.

Около 1967 г., при подравняване на блоковете на ТКЗС, трактористът Марин Хаджийски и др. извадили от същото гробище много кости от едри и големи хора.

Днешното селище Конаре се намирало в днешния център на се­лото, на североизток от черквата.

През кои далечни времена и години е стъпил първият заселник на конарското землище, не се знае. По стари сведения и предания8 научаваме, че на това място на селото са си направили колиби българите, които работели ангария в близката Курт кория и пасели конете на турската войска. Тези българи, заселили се тук, се казвали ”коняри” и дали името на мястото, където се заселили. „Коняре” може би за благозвучие постепенно се превърнало в „Конаре”.

Селището Конаре през турско време се ползвало с известни права пред турската власт. То било от тъй наречените „войнишки села” – в тях турчин не можел да замръкне или да се посели.

Малкото село Курт (Куртово) се намирало на 2 км от Конаре. Състояло се от около 30-40 къщи и било често нападано от турците от съседните села Кричим и Устина, както и от кърджалийски дружини, които по това време нападали пловдивските села. Селото било опожарявано, обирали покъщнината, добитъка от него и отвличали младите жени.

Борбата с тези нападатели била трудна. Многото страдания, страх и ужаси, изживявани при всяко нападение, както и пълното с неизвестности бъдеще, принудили населението да потърси сигурно средство за спасение и защита. И те го намерили, а именно, да се преместят при конярите, където щели да живеят по-спокойно. В началото се преместили отделни семейства, а после и останалото население. Баялдисало от зулумите на турците, и то решило да напусне селището, където останало само името на местността.

Последният преселник, дядо Стоян Бичев, който живял до дълбо­ка старост, разказвал как селището било нападано от кричимските и устинските турци и от други турски разбойници, как р. Въча ги заливала, как всичко това принудило хората да се преместят при конярите.

В юбилейния сборник „Българско село”, издаден през 1930 г., пише, че съединението е станало през XVIII век. Куртовци, притеснени от турците, започнали да се приютяват при конярите, около 1760 г., и така основали новото село Куртово Конаре с 60-70 кьщи. Старите родове, дошли от Куртово, са: Бичевите, Хаджийските, Божиловите, Петраковите, Теню Вълев и др. Тези стари родове прите­жавали и обработвали нивите в местността Куртово.

За името на селото има две далечни предания. В едното се казва, че първият заселник в село Куртово бил непокорен българин, наречен Куртю войвода, който се заселил край реката и предал името на селището. Наистина дърветата, които ра­стели край река Вьча, можели да послужат за прикритие. На това място са съществували и останки от бившия град Драговец, може би и тези останки са привлекли първите преселници там.

Другото предание разказва, че в тази местност имало много вълци. На турски език вълк е „курт” и от тази дума идвало името на селото. Това обаче не звучи убедително, защото само на два км е „Курт кория”, въл­ча кория, където и в по-късно време имало вълци. Гората била не­проходима и имало условия за вълци. По-убедителна е, и по ни се ще да приемем, първата версия, че селото е наречено на името на първия заселник там. Името на с. Куртово Конаре никога не е променяно.

За живота на селяните през турското робство знаем много малко. В началото те пасли султанските коне. Какви други задъл­жения са имали в данъчно отношение в подробности не е устано­вено. По предание е известно, че след прибиране на реколтата от полето, давали на турците данък – „десятък” (измервали житото с крини). От скотовъдците бил събиран и данък „беглик”, по системата на десятъка. Събирал се в жива стока (овце, коне, рогат добитък).

Една от напоителните вади, която минава покрай селото, наричали „Въглищната вада”. Предполага се, че в тази местност е събиран данъкът „беглик”. Разправя се от стари хора, че при събиране на данъците селяните били принуждавани да дават богати угощения на турците.

Сведения за икономическия облик на селото по време на пет­вековното османско иго почти нямаме, за да могат да се правят някакви по-цялостни изводи.




  1. Селото по време на Възраждането и Освобождението

Отоманският гнет с всички произволи на местните власти, кърджа­лийските вълнения и всички други страдания, грабежи и ангария, кои­то преживява българският народ, не успяват да спрат Възраждането, което обхваща цялата страна. То се чувства и в Куртово Конаре.

По стигналите до нас предания са знае, че през първата полови­на на XIX век жителите на селото започват да се занимават с черковни работи. Начеват да строят черква, която бива завършена около 1848 г. и осветена от Пловдивския митрополит Никифор през 1849 г. Наречена е „Св. Атанас”. За времето си черквата е голяма и много здраво направена, разпределена на мъжко и женско отде­ление и балкон за хор. Не са известни майсторите строители. В черквата има икона, рисувана през 1871 г., сега обявена за културна ценност.

В началото там служил поп Леонти – игумен на Перущенския манастир „Св. Тодор”, който бил опожарен и разрушен по време на Априлското въстание. След него следват свещениците: То­дор от Перущица, Харалампи от Македония; след Освобождението – Ангел от Кричим, Георги Симеонов от Гихчабунар, поп Евстати Варсанов от Перущица и поп Никола Иванов Попов от Павелско. От какви книги са чели първите свещеници не е известно.

Няколко години след построяването на черквата, през 1853 г. куртовоконарци написват писмо до Найден Геров да им достави черковни книги. Ето и самото писмо от архива на Найден Геров:
Ние, долуподписаните селяни, като имаме потреби от книги чер­ковни на църквата „Св. Атанас” и няма от другаде да ги получим, стоварихме на господина Найден Герова да ни ги изнесе из Ру­сия, които ще сме готови за колкото излязат до тук с харча заедно, за това му даваме това свидетелство на ръцете и подписва­ме се, именно за него, и за по-голямо уверение удряме селския печат:

Кръстю Делчев, Тачо Колев, Васил Василев, Димо Тилов, Гочо Нилов, Петър Симеонов, Ваклин Войнов, Младен Златков, Кръстю Николов, Петко Тодоров, Георги Трендафилов, Лазар Пеев, Атанас Бояджи, Марин Нанолчев, Пенчо Христов, Ангел Кънев Манолчев.

СЕЧКО. 22. 1858 год.”9
По отношение на училищното дело куртовоконарци се събуж­дат рано. По сведение от Народния музей на образованието в Габрово узнаваме, че училище в селото има от 1851 г., ня­колко години след построяването на черквата. В черковния двор е построена една малка стая, в която за първи път се открива училище10. Какъв метод прилагал първият учител, не се знае. Предполага се, че е учено черковно четмо и писмо.

Първият учител, учителствал в периода 1851-1858 г., е дас­кал Пантелей Павлов от Копривщица. Той тук се оженва за мо­миче от Хаджийските, създава поколение и живее дълго време в селото. Впоследствие напуска учителстването и се изселва в с. Козарско. Докато е учител в селото, подарява на черк­вата книгата „Постен триод” със следния надпис: „Да се знае ко­га е седял учителят Пантелей Павлов в Конарето на лято 1865, априлий 27, родом от Копривщица”. Книгата и досега е запазена в черквата. Предполагаме, че този човек е свързал куртовоконарци с Найден Геров, който също е от Копривщица и от когото селяните искали да им достави чер­ковни книги от Русия.

Първи негови ученици са: Петър (Пеца) Димов, участник в Априлското въстание в Брациговския въстанически пункт, по-после, след Освобождението – дългогодишен кмет и училищен настоятел; Димитър Кънев; Иван Царев и др. Следващите ученици са: Димитър Хаджийски, Александър Димитров, пионер на стопанския прогрес в селото, Димитър Анг. Попов, учител и кмет на селото, Димитър Ваклинов, Ранжо Тодев Донев и др.

В годините 1865-1868 в селото учителства даскал Стефан от Ловеч, който бил облечен с панталони (дотогава учителите ходели с потури). След него учител става Стоян Таков от Перущица.

Гордост на нашето училище е учителят Христо Тодоров, голям пат­риот и общественик, братов син на Кочо Честеменски, преселил се в Перущица. Той е от Пазарджишките села11.20

През учебната 1877-1878 г. учител в селото е Никола Симеонов от Бъта-Баня, Пазарджишко. През този период учебната дейност не е документирана и мно­го неща ще останат неизвестни за нас.

След Кримската война, през 1856 г. черкезите от Кавказ започнали да се преселват в Турция. Една част от тях били настанени от турското правителство в българските земи. Българското население било заставено да им построи жилища и да им отстъпи част от своята земя. След заселването си черкезите вършели големи пакости и грабежи върху българското население.

И в Куртово Конаре били заселени черкези – през 1870 г. Те били около двадесет семейства. Заселили се в долния край на селото.

Къщите им били построени по един тип и им била дадена земя за обработване. До мястото, където са живели те, в началото на селото сега има останали от онова време три големи столетни кавака, нарича­ни от старо време „Черкезките каваци”, а сега и „Трите кавака”. На тях някога черкезите връзвали конете си. Между каваците е имало кладенец.

Черкезите се занимавали със земеделие и скотовъдство, но главният им поминък били хайдутлукът и грабежите. Имали хубави коне и били добри ездачи. Обичали да ходят из селото, влизали в къщите и искали селяните да ги гощават – да им правят баници и да им колят кокошки. Селяните се страхували от тях и се криели по харманите, около къщите и в плевниците. Черкезите останали само 7-8 г. в селото. През Освободителната война от 1877-1878 г., заедно с отстъплението на турската войска, те избягали с това, което успели да вземат със себе си, към Пловдив. Къщите им били разрушени от селяните веднага след войната, а дворовете разорани.

Освен черкезите, друго турско население в селото не е имало. Само в корията – редовна турска войска, през времето, когато селяните пасели конете.

В Куртово Конаре бързо долетяла новината, че руските войски са преминали Дунава. Всички заживели с радостни надежди и трепети. След освобождението на Пазарджик и околните села един ескадрон руски войници влязъл в селото, идвайки от Пазарджик. Населението ги посрещнало радостно, дало им храна и подаръци, обградило скъпите гости с топли грижи. Завели ги при черкезките каваци, но черкезите вече били избягали.

През краткия престой на руските войници в селото един от тях, Спиридон Пенчуков, си харесал местно момиче и след края на войната той се върнал в селото, оженил се за момичето и ос­танал да живее там. Направил си къща в центъра на селото и живял в нея до края на живота си. Общината решила да му подари 45 декара ниви на едно място. И досега тези ниви се казват „Пенчуковите ниви”. Неговата съпруга, Николина Пенчукова, е първата и единствена жена, влязла като учредителка в „3емеделската спестовно-заемателна каса”, основана през 1905 г. в Куртово Конаре.

Спиридон Пенчуков имал четирима синове. Най-малкият, Димитър Пенчуков е един от основателите на партийната група в селото през 1921 г.

Как са живели селяните през първите няколко години след Осво­бождението, не знаем с положителност поради липсата на конкретни данни. Заедно със старите хора, и спомените за онова време са загубени.

  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©bezogr.ru 2016
обратиться к администрации

    Главная страница