История на църковната историография



страница1/3
Дата30.10.2016
Размер0.62 Mb.
  1   2   3
История на църковната историография
Дели се на два дяла: стара и нова (научна) Границата между тях е началото на пронсвещението грубо казано 1700 г. Първото познато съчинение с има църковна история е на Евсевий (Кесарийски) епископ на Цезария (Кесария). Ценно е защото в него можем да открием цитати на изгубени по-стари църковни съчинения. Представя църковно историческото развитие 324 година (съвременник на Константин). Продължители на хроникана на Евсевий са Сократ от 4-5 век и Созомен (те са от Константинопол)

Сократ продължава повествованието до 439 година, а

Созомен до 423.

Между арианите хронист е Филосторгий до 423 година.

Теодорит(к) Кирски – описва до 428 година.

Това е в източната част на църква

На запад:

Йероним – известният преводач на библията на латински. Той превежда църковната история на Евсевия (Хистория еклесиастике, гр. Хистория еклезиастика, лат Еузебиус), преработва я и я продължава. Неговият колега, първоначално приятел, а по-късно теологически опонент Руфин (Руфинус), също превежда историята на Евсевия,но я продължава с една друга създадена история в Цезарея, тази на Геласий – тя стига до 395 година. Това е тази история на Евсевий, която днес четем като история на Евсевий.

Касиодор Сенатор – от ср на 6ти век. Той нарежда на подчинените нему монаси интелектуалци да преведат от гръцки на латински трите съчинения (без аринаското) на Сократ, на Созомен и на Теодорик(т) Кирски и да я съчетаят в една и издават латинската Хисториа Трипартита – преведени и преработени.

Също и не толкова същественото съчинение

Соопиций Север – очерк, скица на църковно-историческото развитие, адресирано е към миряните, не е задълбочено при предаване на информацията.
Във времето на великото преселение на народите вече не се създават църковни истории, но се пишат истории (за възникването) на света, истории на царствата. С апологетически, полемичен и тенденциозен характер са. По сериозно внимание заслужават няколко монографии:

Йорданис „За произхода и делата на готите”,

Григорий от Тур написва 10 книги по история на франките.

Павел Дякон (Паулос Диаконос) лангобард и пише история на лангобардите.

Английски монах Беда (Бийд) Венерабилис (достопочтенният) „Църковна история на английския род”
Средновековната византийска историография е малко по-нависоко ниво от западната, но също е тенденциозна и апологетична, компилативна, като обем е твърде широкообхватна – профанна и сакрална история, разпространявана сред вс народи и езици
Ренесанс

Не се създава нито едно цяло църковно-историческо съчинение, но се засилва критичният подход към църковната история

Лоренцо Ваала доказва по неоспорим начин, служейки си с определени филологически средства, (в полза на критическия подход) че дарението на Константин е фалшификат.
Епохата на лутеранството

Втората половина на 16 век „Магдебурски центурии” много съществено произведение от 1559 година нататък започват да се издават 13 години след смъртта на Лутер. Матиас Флациус радикален лутеран, но добър историк (той ги започва). Те носят протестантския възглед. Ценни са със своето енергично изследване на изворите, с критицизма си, но той е малко едностранчив, насочен е към определени теми и предмети. Но основната идея на произведението е съвсем правилна – идеята на християнството е дефромирана, от католическата църква и че протестантизмът не е нещо ново като учение. Тестес веритатис – свидетелства на истината.

В Магдебург. Центурии (центум – 100) разглежда се столетие по столетие развитието. Във всеки един век има рубрики. Това раздробяване на материала пречи на читателя да обхване едрите исторически линии. Този подход не е характерен само за тях. Той продължава до просвещението.
Отговор на тях са историческите Църковни анали на Кардинал Цезар Бароний 1578 издава ги том по том. За 19 години издава 12 тома, но делото му е продължено и след смъртта му.

Цитира редица документи от ватиканската библиотека, които са много ценни, по тоя начин ги публикува. Няма ясно изразена философия. Материалът е нахвърлен и неорганизиран.


17-ти век

Последния век на полихисторията (универсалната история)

Най-вече французи, холандци и англичани творят ценни неща. Те са протестанти, калвинисти, англикани, католици. Всички те подхождат много коректно към изворите на историческия материал. (вече го има доста) конфенсионалните конфликти вече не съществуват. Тенденцията е ученият да постъпи коректно. Засилен критицизъм.

Жан Даийе (френски протестант)

Жан Мабийон (френски католик)

Католикът е една идея по-добър.


18-ти век.

Класическото време на просвещението:

От епохата на просвещението започва и новата научна историография

Тук е недопустимо съчиненията да съчетават апологетична задача и да пренебрегват историческите факти в полза на идеите. Стремежът е към безпристрастност и обективност, чисто излагане на истината. Това не означава, че си нямат своите религиозни убеждения, вс те са вярващи

Проф. Йохан Лоренц Мосхайм (германец) – от 50-те години на 18-ти век. Едното е за историята до Константин Велики. Той е много голям учен за своето време и едно две поколения историци остават в неговата сянка.
19-ти век

Упоменатите тенденции продължават.

Първата половина на 19 век (епохата на триумфиращия хегелианизъм). Църковната история била интерпретирана по хегелски. Историк хегелианец

Фердинант Кристиян Баур – най-видният представител на тюбингенската школа (той най-вероятно вече е атеист) прилага подхода на Хегел. Опитва се да докаже, че християнската църква възниква поради историческа необходимост. Ранната вселенска църква възниква в борбата на юдео-християнството в езико-християнството като синтеза на... опитва се цялостната християнска история да характеризира в хегелов дух като едно постоянно развитие.

Тези тенденции много бързо се преодоляват. Във втората половина на 19 век вече не е пополярна.

От първата половина на 19 век са още

Гизелер – учебник по църковна история

Неандер – църковна история

Карл Хазе –

Всички те са немци

Втора половина на 19-ти век

Много бързо историографията се отказва да концептира обощо, да прехвърля и

Занимаване с отделни частни проблеми на църк история и произведенията са плод на труда на група историци

Албрехт Ричел

Още по-голямо име е

Адолф фор Харнак -1851-1930 година. Църковният историк номер едно от края на 19 и нач на 20 век. Учител на Алберт Швайцер.

Онази епохо се занимава интенз със старохристиянската литература - историята на догмите, времето на реформацията
20 ти век

Отказва се от историко-философската спекулация и се занимава с отделни частни проблеми.

Приносът на 20-ти век – разглежда опр църк исторически събития в по-шрок контекст, взаимодействие с нехристиянските религии.
Предмет, метод и периодизация на църковната история
Предметът е историческият ход на християнската религия в нейната цялостност (съвкупност)

Не се занимава с една конкретна линия, една конкретна църква и доктринална система, но разглежда християнството в неговата цялостност.

Как можем тази необикновена по своята сложност и обем материя да я обхванем и интерпретираме? Първо извършваме компетентна селекция. Подбираме есенцията. Това, което в най-голяма степен ни ориентира за процесите. Да е балансирана. Нямаме право да акцентираме върху съвременността за сметка на миналото. Не можем да изберем само една рубрика (история на благочестието). Трябва да сондираме на различни места. То е нещо като социално проучване. Не може всеки човек да бъде запитан, но се получава доста меродавен резултат.

От едно състояние на църковната история в нейната обективност (така само както бог може да я обхване) човек не може да я обхване, затова селектираме една субективна църковна история (самият акт на селектиране е свързано с някакво особено усвояване на материята, което можем да наречем...)

Трябва да се стремим към колкото може по-голяма обективност и безпристрастност.

Как хронологически трябва да бъде представена тази материя. Подходът по столетия се оказва неправомерен и незадоволителен, защото се губят, накъсват големите линии на развитие, затова църк историци от 19 век (Карл Хазе - протестант и Мьолер) приемат едно деление, което от век век и половина вече се е наложило в профанната история – да се дели истонрическото развитие на 3 големи дяла – античност, средновековие и ново време. Това разделение възприемат и църковните историци.

От около 1900 година новото време бива разделено на 2 дяла – ново (от реформацията (реформация и контрареформация) до просвещението и най-ново време (най-новото от 1700 просвещението)
Римската империя и нейните религии
Тя е първата сцена от която започва ходът на църковната история. Юдея няколко десетилетие преди рождението на Христос е римска провинция. (69 г пр хр Помпей)

Римската държава малко преди Христос се трансформира в империя първият император е Октавиан Август – 29 пр хр – 14 сл хр. Републиканските институции се централизират и лека-полека преминават в ръцете на пренцепса чак до Диоклециан, когато сенатът (формално съществуващ дотогава) бива закрит.

Римската държава възниква поради необх да се осигури транспортът на зърно от Египет до другите средиземноморски райони. Завоеванията се правят в името на тази задача. (тя е фундаментална и първоначална) Всичко това като една гигантска организация се извършва, за да се осигури храна. Тази голяма територия се простира от месопотамия до гибралтар. На север до Великобритания и устието на Елба на юг до...

Извършват се редица сложни центростремителни процеси (на сближаване) на равнище обществено-политическо устройство, икономика, стопанство, култура, религия.

Още преди Рим да стане световна сила, на изток се забелязват и то много ясно множество процеси, свързани с обмяна на религиозни елементи от разл религии и култури. Това се нар религиозен синкретизъм. Първата му фаза е този обмен на рел елементи в древния изток. Той се подава мн трудно на изучване, но е неоспорим. Във времето, в което Александър Македонски завладява и налага на изтока гръцката култура религиозния синкретизъм преминава във фаза на смесване на източните култове с гръцките рел вярвания . гръцките богини Атина Деметра равнопоставени с Изида. Или Озирис (гр (май египетско) божество) (Сарапис) се съпоставя с Асклепий, Дионисий дори със Зевс, но преливащи черти от едното божество към другото. Става все едно дали се молиш на едното или на другото.

Когато Римската република завзема териториите на Александър и диадохите (наследниците) този синкретизъм навлиза на запад и можем да говорим за трета фаза на този синкретизъм.

Римската държава почива според офиц идеология върху закрилата на боговете. Това са старите божества вече малко демоде, но поддържани от държавата (юпитер...) те са остарели и обект на критика от образованите римляни. Но няма публична критика. Лоялността към държавата и идеологията трябва да бъде ненакърнена. Религиозното чувство на римляните не може да бъде удовлетворено от Юпите Юнона и др. И те си остават държавни божества. Рел чуствот се удовл от навлизащите от изток мистериални религии. Първо навлизат религиите от Фригия (Мала Азия) това е рел на богинята Кибела, която пол римското наименование Магна Матер (великата майка) и култък към Атис (Ацис).

После нахлуват египетски култова

Изида и Озирис.

След това – множеството сирийски Ваал-и. (Ваалини)

Следва Култът към персийското божество Митра.

Тези култове навлизат през първите десетилетия и столетия на империята. Те са конкурентни на християнството, конкурират се и помежду си в резултат на което се получава едно доближаване и около 300 година виждаме наличието на една религиозна величина (един соларен монотеизъм – към бог слънце, който е изкристализирал от борбата на отделните култове). общото е доминиращо, то е соларната монотеистична идея. Той е противопоставен на християнския монотеизъм, но в много отношения тези два типа религиозни системи имат и допирни точки. Християнството по онова време вече е подало ръка на определени езически обичаи. Вече не съществува някаква непреодолима пропаст.


Философията от началото на Римската империя до признаването на християнството като държ религия (4ти век) придобива една все по-силно изразена религиозна окраска, като последната голяма философска система неоплатонизмът е колкото философия, толкова и религия. Борави с понятието откровение (свръхестествено изявена истина), аскетизма – средство за постигане на ....
Евреите по времето на рождението на Христос: (в елинистичния свят)

Евреите през 8 век пр хр биват депортирани от асирийците, малко по-късно на няколко пъти от вавилонците, храмът е разрушен обран. (586 или 587). След като получава право да се завърнат някои от тях остават в Месопотамия. Когато Александър Велики създава нови колонии и градове, започва да кокетира с евреите и да ги привлича в новите колонии и те още повече се разпръскват (Александрия, Антиохия). По времето на Христос вече почти няма големи Средиземноморски градове без големи еврейски колонии (Филон Александрийски пише, че в Египет 1 млн евреи, Александрия – над 1/3 от населението). Там където живеят, има синагоги. Не могат да поддържат пълноценна връзка с Ерусалим и храма. Но превеждат храмовия данък в Ерусалим. В стария завет няма синагоги. Те не са храмове, в тях не се принасят жертви. Те са молитвени домове. Четат се текстове, коментират се, обща молитва, но нямат общи песни, не се музицира по никакъв начин (днес вече не е така).

В състоянието на диаспора евреите езиково се солидаризират с местното население и постепенно забравят говоримия си език еврейски и сакралния си староеврейски и това налага да се преведе Свещеното писание на гръцки (масовият език). Септуагинтата се появява (странно, че думата е на латински). Превежда се постепенно през 3-2 век пр хр.

Този превод е в някакъв смисъл и промяна на основния текст. Редица антропоморфизми свързани с Бога в някакъв смисъл са завоалирани. Първите християни са ползвали този превод, така че новозаветните цитати са свързани с този превод. Затова виждаме известни различия м-у цитата в Новия завет и оригинала в Стария.

На някои места евреите в културните центрове особено (Александрия) евреите се поддават на елинистичната култура и ученост, като се стремят да съчетаят своите религиозни схващания с известните гръцки схващания. Филон Александрийски (който повлиява Александрийската школа) счита Божеството като абсолютно трансцедентно, като подхожда със средствата на негативната теология – Бог не е това. Иска да внуши идеята, че Бог в своята същност е непознаваем. Рязко отделена от божеството материя е нашият свят. Посредници са междинните същества – логоси (основният логос е този логос, който ни разкрива, това, с което бог иска да ни се разкрие, който и е творец на нашия видим свят. Тази негова философия много прилича на Йоан първа глава.)
Възникване и разпростанение на християнството
След смъртта и възкресението на Христос в Ерусалим се формира първата християнска община около Петър и учениците, след което се прибавят и други евреи от града и пришълци, също и от диаспората. Те (от колониите) са първите, които разнасят вестта.

Всичко това е описано в Деания на апостолите. След смъртта на Стефан гонения – разпръскване на учениците. Част от тях отиват в Антиохия. Те са главно от Кипър и Киринея.

Синагогите не обслужват единствено духовните потребности на евреите. Към тях започват да кръжат езичници-симпатизанти. Те не са точно прозелити. Библията ги нарича богобоязливи, набожни. Такива има и в Антиохия. И сериозна част от първите християни са точно от техните среди. В Ерусалим църквата е изцяло от юдеи. Антиохия е вторият християнски център. Нейната структура е образец за църквите в Римската империя. Третият център е Рим.

Християнството преминава от родната еврейско-палестинска почва на гръко-римска езическа и основната роля се полага на апостол Павел. Той е роден във Финикийската област в Тарс. Неговото име е Саул. Паулус (лат) – малък. Кой му е дал това име? Няма информация. Смятаме, че е получил високо образование в Тарс. Там е имал всички условия за задоволяване на любознателността му. Отива в Ерусалим иска да се обучи за равин. Приема христофанията (явяването на Христос) като равностойно на апостолите. 3 години действа в Арабия и Дамаск. Премества се в Киликия, която е по-елинизирана. Докато Варнава отива от Антиохия в Тарс и довежда Павел в Антиохия. Антиохийската църква организира 3 мисионски пътувания. Първото е организирано от Варнава и Павел. Смята се че Павел е чиракувал при Варнава. Отиват по родните места на Варнава – Кипър. Отиват в.... Антиохия Писидийска 13-14 глава на Деания. Успешно пътуване, но и трудностите и опозицията са големи. Стига се почти до убиването на Павел. Всъщност това е неговата съдба по-нататък.

След около 13-14 годишна дейност в Киликия и Сирия, основава много църкви, някои от Ерусалим слизат в Антиохия. Те са една партия от първоапостолката църква, които са със силно завишен фарисейски уклон. Държат за обрязването, пререкания, стига се до апостолски събор през 40-те години (43-44; или 48-49 г). В резултат се стига до разрешение за Павел и Варнава да работят сред езичниците без да ги карат да се обрязват. Но проблемите продължават – посланието към Галатяните. Павел се явява като враг и на едната и на другата категории вярващи – и на радикалните християни и на юдеите

Второто мисионско пътуване Деания 16 глава – към края на пътуването посещават Мала Азия (провинция Азия – проконсулска Азия), Галация, и след това апостолите Павел и Сила се прехвърлят за пръв път в Европа. Македония – Филипи, Солун, Атина – 17 глава на Деания. Опитва се да говори на езика на философите, но църква поне в началото не се организира. Премества се в Коринт там прекарва дълго време. От там изпраща посланието до Римляните около 50 година.

Третото пътуване посещава Мала Азия, Цезарея. Отива в Ерусалим. Хванат е и отведен в Кесария (Цезарея) – административен център римски. Апелира до императора. Отива в Рим прекарва 2 години при доста добри битови условия. Тук спира книгата деания. Според преданието е обезглавен в края на двете години. Той е римски гражданин не е от плебса. Защото плебсът получава друго наказание. А обезглавяването е по-хуманно. Според другата версия е освободен след тези две години. Според единия вариант се връща на изток. А според другия отива в Испания и връщайки се обратно бива пак хванат и тогава осъден и екзекутиран.

Индиректно някои от пасторските послания ни дават косвена информация.


Значение на делото на Павел:

Той е не само мисионерът на езичниците, но и човекът който теологически обосновава едни от най-съществените новозаветни теологически положения: оправдание чрез вяра, краят на церемониалния закон.


Каква е съдбата на Петър? Финалът е още по-неизвестен.

В началото е ръководител на Ерусалимската църква. След ареста и освобождаването си отива на друго място. Някои считат – в Антиохия. Дали остава там или пътува. Има сериозно предание, че се появява в Рим. На това католическата църква твърде много разчита. Че той е епископ ръководител на римската църква. И претърпява по време на гоненията мъченическа смърт. Такива данни има няколко десетилетия от Климент Римски (третият епископ на Рим). Около 30 години по-късно той намеква за мъченическа смърт в Рим. Ако е бил там, бил ли е епископ? Дори римски източници смятат, че идеята, че е бил 25 години епископ на Рим е нереална. Смята се че това е прибавка от 4-ти век. А дори и да съответстваше на истината, това не означава непрекъснато пребиваване. Но тия 25 години са мноооого съмнителни. Фактът, че е бил в Рим не може да бъде с лекота отхвърлен. (не може един мисионер да остане 25 години на едно място и да се чувства добре).

Римската църква е била организирана преди Петър да отиде в Рим. Най-вероятно от евреите от колониите, върнали се от Ерусалим. Църковната история в своите начала, а и от следващите няколко века е твърде забулена. Повечето неща са неизвестни.
Апостол Яков (братът Господен)

Той оглавява Ерусалимската църква след Петър. От 40 до първата половина на 60те години. Бива екзекутиран. Версии убит с камъни или хвърлен от храма и доубит. След няколко години ерусалимската църква напуска Ерусалим, защото 66 година започва въстанието на Юдеите срещу рим. Отиват в Пела – източно йорданската земя.

Съдбата на юдео-християнството от този момент е печална. То се обгръща в изолация. Става нещо като секта. На първа линия излиза езико-християнството. От 2-3 век те клонят към гностични тенденции. И този клон замира. 6-7 век когато Мохамед се среща с християни, те най-вероятно са гностицизирани юдео-християни. И от там са неговите представи за християнството.

Около 180 година във вс страни от средиземноморския басейн има християнски общини. Най-много в Мала Азия и Кипър. После в С. Африка – проконсулска Африка (Картаген), Александрия, Египет. Рим и в южно италианските крайбрежни градове, Южна Галия, Испания. От там християнството тръгва по по-вътрешните провинции – Германия (това е онази варварска територия, населена с много примитивни племена, на север от Римската империя – населението се нарича германии). Първо по бреговете на Рейн. После и в Британия. Има и една друга линия, която извежда християнството отвъд източните граници на Рим – Едеса, персите. Има недоказано твърдение, че около 200 година християнството е прието за държавна религия. Знае се със сигурност, че около 300 година в Армения християнството става държавна религия.

В социален план християнството в началото бива най-радушно прието от представителите най-вече на нисшите социални слоеве. През 2-ри век участието на образованите и заможните хора в църквите се увеличава. През трети век (а и в края на 2-ри век) вече присъства сред висшите римски чиновници, а даже и в двора на императора. Обхваща лека полека цялото общество.

Било е прието една църк община да има ръководител – епископ. И ако е била в град, околните на града християни са били също членове на тази община. Това копира римската административна система. На запад няма селски епископи. В източната част има, но техният авторитет е по нисък. Неудобното при този организационен принцип е че обширните селски райони с малко градове имат малко ръководители. И там където има много градове (С.Африка) всяко малко градче има епископ. Голям град като Рим с много християни – има само един епископ – около 300 г в Рим има около 40 църкви и само един епископ.


Организация на християнската църква:

Много трудно е дакажем как е била организ през І век.

Счита се че има една категория служители, която обслужва цялата църква – апостоли, пророци и учители. Те не са обвързани с никоя църква, те са пътуващи мисионери (тълкуватели на библията – учителите). Тези длъжности се счита че са били харизматични. След смъртта на някой служител, неговият пост не е бил наследяван. Те са същинските ръководители на църквата. Но във вс местна църква са същ християни, които са пол по-големи правомощия. Това са най-рано обърналите се. Тези, които са си давали жилищата за църк събрания. Които са се занимавали с архива и кореспонденцията на църквата. Това са и хората страдали за вярата си. След 150 година пол званията мъченик и изповедник. Павел (ІСол 5:12) ги нарича предстоятели, настойници. Епископи и дякони фил 1:1

Те са една и съща категория. Счита се, че това съ ръководителите, но едните упражняват надзор, а другите изпълняват опр задачи. Обслужват богослуж, но се грижат и за бедните и болните. Предполага се че епископи и презвитери по онова време са синонимни. Дриги предполагат, че епископите са по-млади активни презвитери. По-старите са с една репрезентативна роля.

Нямаме в І век писмено сведение, което да упоменава епископа в единствено число. Във ІІ век обаче се извършват много бързи и резки, динамични промени в организацията на местната църква. Първо възниква монахическият епископат. От средата на старейшит.ните е излъчен един човек, който (само той) получава титлата епископ и той управлява църквата. Другите са негови помощници (презвитери и дякори) и се получава триетажна управленска структура (епископи, презвитери, и дякони). Постепенно се налага в цялата църква – един епископ няк презвитери, 7 дякона (това е клирът) и миряните.

Заедно с това се очертава видима разлика м-у клир и миряни. Демократичните функции се изземват от клира. Миряните вече само слушат. Епископът бива считан за достопочтен, отец, за продължител на апостолите, пазител на апостолското учение, непогрешим учител, съдия на църквата, посредник между бога и човека (избиран е пожизнено), за свещеник (към края на ІІ век) идеята за жертвата и свещеника навлиза в християнските среди (жертвоприносител).

В ІІІ клирът набъбва, но се развива надолу (оставаме на ниво местна църква) поддякони или субдякони. Оказва се че в големите църкви 7 дякона са недостатъчни. Не може да се назначат повече дякони.

Аколутите – придружители и лични слуги на епископите.

Екзорцисти – тези които изгонват духове. Това обаче е харизматична длъжност

Лектори (четци) – също е харизматична служба. Не може всеки грамотен да я върши

Остиарии – салонни дякони, тези които стоят на вратата.

Субдяконите впоследствие (ІV век) минават към дяконите. Клирът се дели на Ординес Майорес (Висш клир) – епископът презвитерите и дяконите (по-късно и субдяконите) и Ординес Минорес (нисш клир).

За висшия клир съществува ограничението той да упражнява друга професия освен духовната си служба. Нисшият клир е длъжен да си вади хляба по друг начин. Но няма редовна заплата за висшия клир. Той разчитал на дарбите. И те били натурални. Тогава се постановява безбрачието за висшия клир. Клирикът е женен за църквата. Няма време за светски грижи.

На изток целибатът се налага само за най-висшите клирици. Но не и за местните свещеници.


Организацията на съвкупната църква

Във ІІ век епископите от една област започват да се събират. В края на ІІ век заради монтанистите. И постепенно тези събирания стават редовна практика. Църквата използва админ структури на римските провинции и за изграждане на своите структури. Провинции, главни градове на провинциите. В главните градове на провинциите започват да се състоят провинциалните събори. (след като научават императорите за тази добра структура, предприемат редица репресивни мерки с цел разрушаването на тази структура).

Провинциалните събори се свикват в главните градове и се председателстват от епископа на главния град, наречен Метрополит. Тези съюзи (сдружения) на църквите по провинции се окрупняват тогава, когато няколко провинции биват окрупнение в един патриархат. Между 381 и 451 (трети и четвърти вселенски събор) се обособяват в завършена форма големите патриархати: Александрия, Византия (Константинопол), Антиохия и малкия Ерусалимски.

Целият запад се счита за един патриархат и той е поставен под управлението на римския епископ. И се развива римското папство. (538 година е условна дата, която се смята за стартова не за папството като такова, а за една негова особена дейност).

Появява се идеята да се завиши епископската власт. Тогава хората са били масово неграмотни. Информацията се е предавала най-вече устно. Канонът не е бил обособен. Много е било лесно да бъдат заблудени. Затова решават, че за да се защитят, е добре да се доверят на епископа. За епископи са били избирани най-качествените хора.

  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©bezogr.ru 2016
обратиться к администрации

    Главная страница