Част Тора и морал Част Десетте заповеди



страница1/8
Дата05.05.2016
Размер1.46 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8
Свободата и изборът

съдържание:


Част 1. Тора и морал

Част 2. Десетте заповеди

Част 3. Седемте закона на синовете на Ноах

Част 4. Свободата и изборът


Когато зададеш на хората въпроса съществуват ли общочовешки ценности? – като правило, получаваш еднозначен отговор: разбира се! Малко са тези, които се съмняват в наличието на такава категория, като общочовешка ценност. Трябва, все пак да има нещо, което да ни обединява! И какво в областта на морала ще ни обедини? Разговаряйки с аудиторията, където се събираха различни хора, можеха да се чуят най-различни отговори. Но ако се даде възможност на всички желаещи, то рано или късно думата ше вземе някой ‘‘теоретик”, който ще твърди, че се позовава на общото мнение и ще започне да разсъждава по такъв начин: всеки от нас си има своя скала на ценности и наистина никой не би могъл да спори по това? Но тя е сформирана от неговото обкръжение, т.е. обществото в което този някой се е родил, възпитавал и живее. Поради това е правилно да се нарече обществена скала. Да отидем по-нататък. Разбира се, работейки с тази ценностна скала, човек я коригира, дори в някои детайли я променя или се опитва да я промени, но тя така или иначе винаги съществува в него. Поради това ще говорим за обществена скала на ценностите.

Сега Вие уважаеми лектор ни питате: съществува ли нещо общочовешко в областта на морала, еднакво за по-голямата част от хората, в крайна сметка поне за по-голямата част от историята им? Ако правилно съм разбрал въпроса ви аз заявявам категорично: безусловно съществува! В противен случай човечеството не би могло да оцелее… Добре съгласява се лектора. Сега ми позволете да задам втория си въпрос: съществува ли такова понятие, като абсолютен морал? Но нека в началото да уточним термините: ако моралът е отношение между хората, то абсолютният морал е такава оптимална система на взаимоотношения между хората, която е приложима за мнозинството от хора за всички времена (или за голям период от време).

И така съществува ли тя? Опитайте да направите експеримент в своето обкръжение и ще видите, че на този въпрос ще ви отговорят по различен начин.

Оказва се, че много хора искрено смятат, че има общочовешки ценности, но абсолютен морал няма. На нас ни обясняват, че всички хора са различни, обществата и условията на живот също се различават едно от друго и поради това единна система в областта на морала не може да има. Още повече, продължава нашия опонент, етичните норми постоянно се променят под въздействието на времето, развитието на обществото и даже под влияние на технологиите. Но от друга страна се казва, че ценностите си остават същите. Тук трябва да се уточни: за какви ценности става дума?

  Обикновено посочват: човешкия живот, мира (като отсъствие на война), увереност в утрешния ден, здраве, благополучие на семейството, честа и достойнството. Какво още се е ценяло от хората през всички времена? Любов, честност, трудолюбие, мъжество – са определени, като така наречените положителни качества на душата на човек. Обърнете внимание, в списъка на ценностите фигурират понятия от две различни области. Общото състояние: мир, живот с липса на неприятни моменти, красота и пр., и качества на душата: прямота, искреност, мъжество и т.н. Едното се отнася към това, което човек желае да види в хората, включително и в самия себе си – а другото е това към което той се стреми.

Но в една среда и при определени условия – се създава определено понятие за красота или свят, а в друга среда, при други условия – става точно обратното. Ако не говорим за ценностите от физиологичен характер, то във всичко останало можем да видим много трудно общи точки на подобие. Поради това самия факт, че много са склони да смятат, че като че ли всички така или иначе имаме общи за всички ни ценности, изглежда някак си странно.

Всички ценят живота. Но чий? Цели цивилизации са се славили с варварското си отношение към човешкия живот. Неговата ценност не е била обществена категория, а индивидуална, на нивото ‘‘аз ценя своя живот”. Обърнете внимание – аз, а не обществото, то не цени моя живот. Но дори и да го цени (както ми се струва на мен), то това се отнася само до мен и хората от моето обкръжение т.е. за нас, но в никакъв случай за хората, които живеят от другата страна на реката, където ние изпращаме нашите погранични отряди. Разсъждението е разбираемо. Обществото, като правило се стреми да съхрани тази система, която е построило за своето съществуване и в която живее. Поради това за никакво уважение към живота на човек и неговите права не ставало и дума в продължение на хилядолетия. Тези категории не са били актуални. Да кажеш в Древния Рим, че живота на роба от галерата е не по-малко ценен от живота на Цезара можеш да го направиш само с цел да угодиш на галерата, защото само така самата система ще се съхрани. В различните системи по друг начин са решавал въпроса за оцеляване: някога системата е поощрявала физическото унищожаване на всички, които са подкопавали нейната основата, понякога са се прилагали по ‘‘гъвкави” способи за защита. По принцип подхода на Цезара в дадена област се е различавал малко от подхода на Сталин.      Но това се отнася до главната ценност – до живота на човек въобще. Отношението към нея ние считаме за основно, когато говорим за измерване на степента на хуманността в обществото.

Но има и други характеристики, по-странични, но не по-малко характерни. Например отношението към по-слабите хора. Или към децата. Наистина не се ли оказва, че по-слаби от тях в социален план няма? И така живота на децата и тяхното достойнство обществена ценност ли е в рамките на конкретен социум? Ние не говорим за собствените си деца, към своите се отнася добре и котката, а става дума за децата изобщо. В много от обществата на това не се е обръщало внимание. Децата са били убивани, продавани на тях се е гледало, като на вещи. Впрочем към своите не навсякъде са се отнасяли с любов. По нашите места, в Близкия Изток в древността е съществувал много разпространен обичай да се пренася първородното дете в жертва. Смятало се е, че къщата ще е по устойчива и здрава, ако под прага е зазидан трупа на първото дете в семейството. И градът успешно ще устоява срещу обсади, ако главната врата на градската стена се постави на свежия гроб на убития първи царски син. Така е било прието и против това никой не се е противопоставял.

Ако говорим за такива ‘‘ценностни” категории, като любовта (всички искат любов и всички искат да са любими), - то това по-скоро е биологично чувство, определен вид на емоционално състояние, но не е била ценност, която да е била издигната до нивото на обществен идеал. Може да се възпява любовта, но въпреки това да се обиждат любимите. Защо? Това е така защото любовта не се отнася към морала. Моралът е това, какво се прави с любовта, а не самата тя. Различните култури са се отнасяли много своеобразно към любовта, като такава. Многоженството, храмовата проституция, достъпността до жените и тяхното безправие, всичко това много малко се съгласува с това, което ние с вас разбираме как подобаващо да се отнасяме към любовта. Обществото се отнася с любов към любовта, грижи се за своите жени и уважава институцията брак.

Трудността идва от това, че ценностите, които на нас ни се струват естествени и очевидни преди не са били, а сега са ‘‘на мода”, едва ли не на всякъде. Важният момент е, че общочовешки ценности не може да има, ако се касае само до мен, моите близки и моята среда. Но всъщност тя е и общочовешка…Тогава как да разбираме обичайния отговор, че общочовешки ценности безусловно съществуват?

  Но ако стоят така нещата с общочовешките ценности става още по-объркано с абсолютния морал. Ако няма единна морална система за всички хора, народи и времена, то аз не мога да кажа на нито един човек: ти постъпи лошо. Аз мога само да кажа: по моему, ти постъпи лошо (според скалата на моите ценности или скалата приета от моето обкръжение и т.н.). На което той спокойно би отговорил: аз смятам, че постъпих правилно и високо морално. Защото той има друг морал, друга скала за същите тези ценности. Ако изходим от понятията на мнозинството, то е възможно да стигнем до безизходица. Защото, първо във всяка област мнозинството може да направи грешка. И второ ако някой апелира към мнозинството, то това не е за нас евреите. Ние сме винаги малцинство и поради това винаги се държим за своите закони и устои, често влизайки в пряка конфронтация с обкръжаващото ни общество. Действително трябва да напомним, че първите евреи са били против поклонението на идолите, когато самата идея за отричане на идолопоклонничеството е била дива за всички останали племена. На тях се е гледало, като на нецивилизовани и некултурни хора: погледнете, те не вярват в силата на идолите, каква изостаналост! Евреите са внесли в света понятието свободен без работа ден.

Гърците и римляните са се смеели над тях, като ги наричали безделници. Нашите предци са провъзгласили, че човек трябва да обича другите хора, а не само себе си и своето семейство. И отново са били неразбрани. Евреите споделят с другите племена великата тайна на мирозданието: оказва се, че Всевишният е Един! И отново тези мисли с труд си пробиват пътя в рамките на чуждата култура. Страшно е да се помисли, какво би станало с човечеството, ако евреите винаги биха се съгласявали с мнозинството.

  И така, в момента, в който ние признаем, че всяка етичена система е относителна и може да се променя във времето, веднага ще се получи, че никой не трябва да съдим (нито словесно да порицаем, нито фактически да използваме  силата на трибунал). Никой, даже Хитлер! Неочаквано е нали? Впрочем това име не е произнесено случайно. Иска ми се и тук да има логика и яснота. Хитлер беше съден от победителите на чиято страна е била силата. Какво в техния съд е имало обективен характер? Той не им се е харесва, това ние го разбираме – на нас също може да не ни се харесва. Но какви престъпления срещу човечеството е извършил този международен престъпник, ако няма абсолютна и единна за всички хора система от морални ценности? Той убивал ли е хора? Но при хората е прието да се убиват хора. Той е ограбвал цели народи? Но кой не е грабил другите? Дайте накратко да осветлим тази тема. Тя ще ни помогне да разберем, какво е това морал изобщо. Всички са свикнали да наричат немския фюрер бесен, луд или ако се изразим с езика на интелигентните, фанатик с расистки идеи. Но след, като се изслушва присъдата на съда ние не дадохме думата на подсъдимия. Впрочем преди да преминем към фюрера, да се запознаем с няколко мисли, които ще ни въведат в същността на нещата. Ето цитат от книгата на Ернст Хекел, учен естествоизпитател от края на миналия век. Забележете, че Хекел е бил ‘‘правоверен” ученик на Дарвин, популяризатор и продължител на неговото учение. В астрономията, геологията и обширните области на физиката и химията днес никой вече не говори за морален устав или персонално за Б-г, „чиято ръка е определила всичко с мъдрост и разбиране”. Това се отнася и за цялата органическа природа, ако временно изключим самия човек. В своята теория за естествения подбор Дарвин ни показва не само това, че последователните процеси в живота и структурата на животните и растенията са се появили механически без всякакъв предварително замислен план. Той ни учи да разкриваме в борбата за съществуване мощната сила на природата, която милиони години е оказвала висш и непрекъснат контрол върху цялата последователност на органическата еволюция на света…

  Явява ли се историята на народите, която човек изхождайки от своята антропоцентрична мегаломания, обича да нарича световна история изключение от това правило? Намираме ли ние на всеки от тези етапи издигане на моралния принцип или мъдър управник, който да ръководи съдбата на народите? Във висшия стадий на природна и национална история в който ние днес се намираме, на този въпрос може да има само един отговор – не! „Съдбата на тези разклонения от човешкото семейството, които във вид на нации и раси са се борили за своето съществуване и прогрес вече хилядолетия, зависят от тези същите външни железни закони, които определят историята на целия органичен свят и милиони години обезпечават живота на земята.”

  Сами по себе си тези думи не предизвикват в нас удивление. Ние сме слушали много подобни неща. В тях прозира неограничената вяра в силата на науката, която накрая все пак намира основните положения, на които стои всичко съществуващо в живата природа. За правилността да се пренасят законите на природата върху човешкото общество може да се поспори; тук могат да се приведат много потвърждаващи факти, но има и не малко примери, които както се казва имат опровергаващ характер. Така или иначе пред нас има още един достатъчно разбираем възглед на учен човек върху света.

А сега втория цитат на тази тема, но от друг автор: „Висшата мъдрост е винаги да разбираш инстинкта. Т.е. човек никога не трябва да изпада в идиотизма, да повярва, че той ще се издигне и ще стане господар и началник на природата. Това много лесно може да го доведе до високомерие. Той трябва да разбира фундаменталната необходимост от законите на природата и да осъзнава до колко неговото съществуване зависи от тези закони на вечна борба и съперничество. Тогава той ще почувства, че във вселената, където планетите се въртят около слънцата, а луните около планетите, където силата винаги побеждава слабостта и я заставя да бъде послушен роб или я унищожава, там не може да има особени закони за човек. И на него се разпространява вечния закон на тази висша мъдрост. Той може да се опитва да ги разбере, но да ги избегне – никога”.

Хубав цитат? Можете да направите експеримент – прочетете го на свои приятели или познати. Много от тях ще се съгласят. А между другото автор на този цитат е Адолф Хитлер. Ние сме го превели, за да демонстрираме, доколко идеите, които е имал Хитлер и неговите последователи са приети в нашето съвременно общество. Съгласете се, че ако не се обяви, кой е авторът на току що приведените думи, възгледа изглежда напълно невинен.

  А сега ще направим заявление за което най-малко са подготвени хората, нашите съвременници са възпитани на уважително отношение към науката. Оказва се, че нацизмът също се е позовавал на науката, разбира се в своята епоха, но от това той няма да стане по-малко ‘‘научен”. Политическото обосноваване на фашизма започва не със спонтанно движение на маниаци. Неговите идеолози са взели данни от съвременни и систематизирани знания и прилагат принципи, които са открити по това време в света на живата материя към света на хората.

Човекът е подвластен на същите тези закони, на които са подвластни и животните. Там управлява естествения подбор: силния побеждава слабия, в потомството остават само тези качества, които са необходими в борбата за оцеляване, а всичко друго с отхвърля и измира. Същото става и в света на хората. По-точно, трябва да става. Защото се появяват лъжливи учени, които със своите лъжливи учения и проповеди за милосърдие и човеколюбие отвличат човечеството от магистралния път на развитие. Кой конкретно са имали в предвид фашистите?

Врагът беше обявен от самите тях – това е християнската идеология. Християнска – съгласно с лексиката на нацизма, е тази идеология която се базира на идеите за милосърдие и човеколюбие. Към самите християни фашистите са се отнасяли достатъчно търпимо. Но за главен и безусловен враг те провъзгласяват евреите. Впрочем преди да отбележим особената неприязън на фюрера към евреите, ще приведем три цитата. Погледнете на логическата конструкция:

  „Развитието на вида изисква ликвидация на неприспособимите хора, слабите и ненормалните. Но християнството, като реакционна сила призовава имено към тях. Тук ние се сблъскваме с основно противоречие. Развитието се реализира или от природния живот, или от равенството на индивидуалните души пред Б-га”. Авторът и началният идеолог на нацизма е Алфред Баумер. Замислете се, има две гледни точки в света, два взаимно изключващи се подхода.

Или ‘‘природен живот”. Така, както е замислено от природата, без всякакво сантиментално снизхождение към слабостта, което постепенно ще доведе до силен и здрав вид “свръх-хора”, които са получили от предците си в резултат на жестоката еволюция, само полезни качества и свойства. Или – ‘‘равенство на душите пред Б-г”, когато право на съществуване имат всички – и слаби, и силни. Но защо, заставайки срещу християнството, фашизмът се заема с планомерно унищожение не на християните, а на евреите? Цитат: „Най тежък удар, който е бил нанесен на човечеството е бил от християнството. Болшевизмът е незаконен син на християнството. Тези две явления са изобретени от евреите”. Ние сме свикнали да виждаме в Хитлер расиста. Но самия той е говорил за себе си: ‘‘Аз съм смесица от политик и философ. Аз съм политик за бакалите, а философ за тези хора, които ме разбират.” Разбиращите хора са тези, които са влизали в неговия кръг и са общували с него, седейли на една маса. В книгата ‘‘Трапезните беседи на Хитлер”, събрани от личния му секретар, са представени записи на разговорите му с неговите другари и единомишленици, т.е. с тези, пред които той се изказвал като философ. Току що приведеният цитат е взет имено от тази книга. А сега да се върнем към цитата за християните, болшевиките и евреите. Любопитно, но не е ли истина? Освен християнството, пренесли ‘‘размирните и реакционни” идеи от евреите, за свои врагове нацистите обявяват и комунистите. Каква е причината? Защо ‘‘незаконен син? Много е просто. Последователите на Исус проповядвали равенството на душите пред Бога, а комунистите отхвърлят религията и приемат да говорят просто за равенство на душите, без всякакъв Б-г, Който на тях не им е нужен.

Лозунгите при тях, както виждаме са същите, но те не признават идейното си роднинство. Но за нас главното е това: Хитлер е бил не толкова срещу идеята за ‘‘бога” (бога с малка буква, защото на измисления бог може да се припишат свои идеи), колкото е бил против равенството на душите! Виждайки в болшевиките непреклони проповедници на идеята за равенство, Хитлер ги е унищожавал жестоко. Но християните не е докосвал. Между другото християните са различни. Например, за италианците той е казвал така: „След, като победим аз ще им оставя тяхната религия. Защото те ще бъдат варвари и християни едновременно.” Т.е. при тях тази идея е повърхностна, което означава, че не е опасна. Що се отнася до немците, то на тях им предстояло излизане от лоното на християнската църква. Но без всякакви репресии, защото: Никой в историята не е пролял толкова кръв, сражавайки се за победата на идеята за любовта, както самите християни. И ако те проповядват любов към слабите и са готови да използват сила, то при тях всичко още не е загубено. При тях просто се налага да бъдат отървани от зловредната идея, но да им се оставят качествата, които те проявяват в борбата за повсеместно насаждане на тази идея. Ето още едно свидетелство: „Християнската доктрина твърди, че човеците са длъжни да се обичат един друг. Но самите християни ще бъдат последните, които ще се опитат да въплътят тази идея в живота си.” Сега е разбираемо, защо Хитлер е унищожавал християнската идеология, но не и църквата и християните. Остава главният враг – евреите, авторите на мекосърдечието, най-първите изкривили великия закон за господството на силата над слабостта.

Говорейки за отношението на немските нацисти към евреите ще отбележим, че всички ние сме привикнали със старата истина: фашизмът обявява евреите за нисша раса. На този език е разговарял Хитлер с бакалите. Но това са думите на политика. А какво е говорил Хитлер - философа? Защо действително му е било необходимо да изтреби евреите. Сега ние ще видим защо. Впрочем в началото няколко думи на Хитлер за теорията на расизма. Цитат от същите тези ‘‘Трапезните беседи на Хитлер”: 

Аз знам прекрасно, казва той, - точно така, както всички тези ужасно умни интелектуалци, че в научен смисъл не съществува такова понятие, като раса. Но ако вие сте земеделец или животновъд то вие не можете да се занимавате успешно с получаване на нови сортове без да приемете концепцията за това, какво е това ‘‘порода”.

На мен, като политически деятел ми е необходима концепция, която да е способна да премахне съществуващите сега ред, основан на историята и да въведа със сила нов антиисторически порядък основан на интелектуална основа.

  Вие разбирате, какво имам в предвид, - казва той прекъсвайки се – Аз съм длъжен да освободя света от неговата зависимост от историческото му минало.

Нацията – това е външното и видимо очертание на нашата история. За това тези народи трябва да се претопят в едно цяло от по-висш порядък, ако желаем да се избавим от хаоса на историческото си минало, което е станало абсурдно.

И за тази цел ще ни послужи концепцията за ‘‘расите”, която ще ни свърши работа, както никоя друга. Тя ще ни избави от стария порядък и ще ни даде възможност за нови асоциации.

Франция изнесе Великата революция извън пределите  на своята държава с помощта на концепцията ‘‘народ”. С помощта на концепцията за ‘‘расите” национал-социализма ще изнесе своята революция зад границите и ще промени света.

Ужасно е любопитно: оказва се, че расиста Хитлер не вярва в съществуването на понятието ‘‘раса”! То за него не е научно. Но му е нужно, като метод за постигане на целта. Защото за да внуши на простите немци, че евреите трябва да бъдат изтребени, то бакалите са длъжни да осъзнаят, че евреите са толкова нисши и примитивни, че нямат право на съществуване. Но какво все пак е имал в предвид на практика Хитлер?

  Действително, защо Хитлер се е нахвърлил на евреите? Обикновено превеждат, редица причини: борба за политическо влияние, икономически мотиви, грижа за чистотата на ‘‘арийския тип”, търсене на социалния враг и пр. Но нито една от тези причини не е състоятелна, защото в момента на пускане на машината за тотално унищожение на евреите, последните вече са били лишени от всякакви политически, икономически и социални права. Работите на Хитлер по това време са вървели толкова добре, че би било логично да остави еврейската общност в покой – дори и с цел за пропаганда или като ‘‘козел за опрощение” за утрешния ден. Оказва се, че причината за неговата ненавист към евреите лежи в съвсем друга плоскост, В идеологическата. Защото той е виждал в тяхно лице достойни противница, когато той дава живот на доктрината си за необходимостта от използване на физическата сила в борбата за оцеляване. Евреите не само са слабите, които трябва да отстъпят на силните; но те са противник на самата идея, че ‘‘силния е длъжен да победи слабия”, т.е. задържат развитието на човечеството, а това означава, че те трябва да бъдат дискредитирани и унищожени… Мисли на Хитлер, които са казани на глас: Евреите са нанесли две рани на човечеството: обрязването на тялото и съвестта на съзнанието. Войната за влиянието над света се води между нас и еврейство. Всичко друго е фасада и илюзия.

  И така има две концепции. Концепцията на силата – когато силния покорява слабия. Нацистите наричат тази концепция чест, ние я наричаме социален дарвинизъм (ето го името на теорията произнасянето на което по-горе се въздържахме да направим!).

И втората концепция - на милосърдието. Негови автори са евреите. За да бъде тя унищожена е необходимо да бъде отклонено човечеството от пътя му, и за да може да върви по правилния път на усъвършенстване трябва да бъдат унищожени носителите на тази зараза, т.е. нейните автори – евреите.

  Прочетете отново последния цитат. Така не се говори за нисша раса. Хитлер се е страхувал от евреите. Идеал за него е бил Древният Рим, цитаделата на мощта на духа и победата.

Той се е смятал за продължител на делата на Рим, твърдял е, че цялата му теория е произлязла от римската идея.

Но къде отиде Рим? Хитлер отговаря на този въпрос ясно: него от началото са го съблазнили евреите, като са насадили в него християнството, а след това са го унищожили. Евреите са съблазнили човечеството със своята доктрина за помощта на слабите. Доктрината за любовта и опрощението.

Цитат от Хитлер: Без християнството никога нямаше да има ислям. Римската империя по влиянието на германците би се развивала по посока на световното господство и човечеството никога не би зачеркнало петнадесет столетия с едно драскане на перото…

  В резултат на падане на Римската империя настъпва нощ, която продължава векове. Но ако вие мислите, че Хитлер е грешал в своите възгледи за Рим то ето ви цитат от Сенека:

Обичаите на тази проклета раса са имали такова влияние, че те са били приемани в целия свят. Победените са дали своите закони на победителите си.

Но защо е било необходимо да се унищожават всички евреи? Нима ние всички провеждаме в живота си една, присъща само за нас философия?

Може да си мислите, каквото ви изгодно, но Хитлер си е имал свое мнение: Що се отнася до изтребването на еврейския дух, то това не може да се постигне механически. Еврейския дух е продукт на еврейската личност. Ако ние не побързаме да унищожим евреите те много бързо ще обърнат нашите хора към йеудаизма.

  Да отбележим още един път – нима така се говори за нисша раса!

  Разбира се тук се има предвид не пряко обръщане на немците в правоверни йеудеи, а внедряване в немското съзнание (а с това и в съзнанието на всички европейци) идеите на йеудаизма с неговото подчертано внимание към слабите и угнетените с неговата проповед за хуманизъм.

Тук Хитлер изпуска един важен детайл за еврейския народ, очевидната черта, характерния знак, който даже не е свързан толкова с вярата, колкото с влязлата в кръвта и плътта на евреите: те винаги и навсякъде по най-активен начин застават на страната на слабите, угнетените и неоправданите. Те са известни, като вечните поборници за справедливост.

  Истина е, че откъснато от Тора, понятието справедливост става размито и неясно, но главното е че присъства във всички тях: състрадание към чуждата болка – било то за правата на негрите в Алабама, към жените в съвременна Америка, към дисидентите зад ‘‘желязната завеса” и т.н… Всичко това е работа на евреи. А това означава, че за да не насаждат повсеместно своите порядки трябва да се избави от самите тях, защото иначе надежда за поправяне няма. Така е мислил Хитлер.

  И ето още едно свидетелство за уважително отношение към евреите от страна на фюрера:

Ако дори една страна по каквато и да е причина даде убежище на едно еврейско семейство, то това семейство ще стане зародиш на нов метеж.

Красиво е казано, но нима не е истина? Немското семейство не може да стане основоположник на немския дух, а виж в еврейското има зародиша на своя дух, еврейския метеж ще се реализира. И затова няма пощада за нито едно еврейско семейство!

  И все пак авторството на ненавистта към евреите не принадлежи на Хитлер. Идеите, както ние вече споменахме са взети от древните. И даже Сенека, чиято сянка обезпокоихме няколко пъти не е бил първия. Римския оратор, който се изказва за законите, които ‘‘победените дали на победителите”. Но можем да се помисли, че ‘‘великия римлянин” не е познавал евреите и малко е сгъстил цветовете. Дайте да погледнем на развитието на света след залеза на Римската империя, която се е разпаднала още преди варварите да запалят ‘‘вечния град”. Римляните в началото приемат християнството, ‘‘сирийската религия”, след което изчезват, като народ. Сенека се оказва прав – възтържествувал закона на победения. Несправедливостта става обект на нападки. С появата на ‘‘еврейския дух” възниква нова теория: несправедливостта трябва да бъде унищожена.

Това го виждат римляните, виждаме го и ние с вас, това го е видял и Хитлер. Истина е, че той е достигнал до противоположен извод: трябва да се унищожи не несправедливостта, а самите евреи поради това, че те са били привърженици на доктрината за любовта.

Това, което ние с вас считаме за несправедливо Хитлер го превръща в норма. По тази причина и ние му пречим!

  Да се върнем към това, което говорихме по-рано. Да си представим картината: ние заставаме пред съда против Хитлер и му казваме – ти си престъпник! Той отговаря от местото на обвиняемите: не аз съм високо морален човек, защото действах позовавайки се на своя морал, а вие сега ме обвинявате позовавайки се на вашия морал. Ние имаме различни системи и да се осъждаме един друг само в рамките на една от тях ще бъде невярно!...

Какво можем да възразим? Ако няма абсолютен морал то по същество няма нищо.

  Нека още да огледаме ситуацията. Пред нас няма дори обикновен спор между две равни страни. Делото може да се обърне така, че този злодей да стане прав, а не ние, ето кое е страшното. Да допуснем, че ние с помощта на машина на времето се върнем в Германия по времето, когато хитлеристите взимат властта. Втурваме се в стаята на Хитлер, където той стои и не е въоръжен, и си почива след, като е държал реч на масов митинг и насочим срещу него автомат ‘‘Узи”. Обявяваме му, че сме се появили от бъдещето и сега ще го съдим за престъпления срещу човечеството и по-точно срещу еврейския народ. Да оставим на страна проблема, че още престъпленията не са извършени. Да предположим, че той е успял да лиши от живота няколко евреи и за това му действие вече можем да го разстреляме.

Да, той няма да започне да се противопоставя, по скоро ще ви погледне със своите прозрачни очи и ще ви каже, че мечтае всички тези неща да ги извърши, той ги планира и е много радостен, че ще ги извърши след няколко години, съдейки по нашето съобщение. Кажете как ние да му обясним нашата саморазправа? Ние му заявяваме: ти носиш зло и убийства.

Той ти отговаря: но и вие дойдохте с убийство.

Ние казваме: ти искаш да убиеш много, а ние ще ликвидираме само теб.

Той отговаря: аз не съм сам, на вас ще ви се наложи да ликвидирате много мои последователи; а с какво техния живот е по-лош от живота на вашите евреи?

Ние казваме: евреите не ви нападат, а вие ги нападате. А той ни отговаря спокойно: грешите, драги както всеки път евреите първи ни нападнаха, внедриха доктрината си която върза човечеството за ръцете и краката.

Но даже това не е главното, говори ни той с най-прости думи: ето вие се готвите да ме убиете, с това си действие вие самите заставате на моята позиция. Защо?

 След това ми казвате: ти си опасен за нас и ние ще те убием. Но това е същото, към което призовавам и аз: евреите са опасни и за това ние ги убиваме.

Вие сега ще ме убиете. но не защото сте прави, а защото сте силни. Но за това говоря и аз: силните убиват слабите и в това се състои моята правота, такъв е закона на природата, нима това не е вярно? Така, че натискайте спусъка – аз победих!

  Извинете, но от тук следва, че е прав (‘‘силния може и често даже е длъжен да убива”), нима Хитлер не трябва да бъде осъден на смърт.

Нашето еврейско сърце моментално  реагира с дива болка: как! Нима не трябва да се осъди Хитлер?!

  Да. С малката поправка разбира се: ако не съществува абсолютен морал.

  Интересното е че провеждайки дискусията с аудиторията на тази тема с удивление виждаш, че мнозинството от слушателите са убедени, че Хитлер не е прав, но се затрудняват да обяснят защо. Хората нямат логически доводи, за да защитият собствените си позиции.

Но да оставим темата за нацистите. Да разгледаме друг пример. В Америка е популярна книгата на Ален Блюм “Как да излъжем американците”. В нея има много материали, но да се спрем на един епизод.

Епизодът се заключава в следното: професор провежда със студентите си американци беседа на тема, какво е това плурализъм по въпросите за морала и им дава следното задание.

Представете си, че сте високо поставен британски офицер в Индия в края на 19 век. Вие сте облечен във власт и сте отговорен за реда в някакъв град. Съобщават ви, че утре на централния площад ще бъде извършен обред по погребение на умрял. В Индия погребват, като изгарят трупа. Заедно с това изгарят и живата вдовица. Вие можете да забраните провеждането на жестокия обред и да разгоните тълпата със силата на армията или полицията. А можете и нищо да не правите. Какво трябва да направим? Да направим експеримент, но не в старата Индия, а разговаряйки със съвременната аудитория. Да дадем на слушателите да разберат, че неучастието му ще бъде преценено от самия британския офицер, като на убийство и следователно и неговата съвест след такава постъпка ще бъде квалифицирана, като съучастие. От друга страна да се измени хода на събитията, като се наложи забрана за провеждане на ритуала, ще се оцени като грубо вмешателство в света на чуждите обичаи и налагане на своето разбиране на това, как следва да се държите. Не трябва да забравяме, че Индия е страна с многовековна цивилизация. Или най-малкото индуизма е много по-старо понятие в сравнение с тези с които оперира съвестта на нашия офицер. При провеждането на подобен експеримент аудиторията обикновено се разделя на три групи. Едната казва: да разрешим изгарянето и да не се месим, защото не е редно да се намесваме в един свят на чужди за нас обичаи и ритуали. Другите казват: в никакъв случай! Наше задължение е да спасим бедната жена, защото живота на човек е по-важен от ритуалите. Третите вдигат рамена: нека първо да питаме жената. Двете други групи се нахвърлят върху третите, обвинявайки ги в липса на ясна позиция: какво общо има жената тук, тя е упоена с лъжливи представи, искрено предполагайки, че непосредствено от огънят ще се пренесе в райската градина, където ще продължи живота си заедно със съпруга си! Някой подхвърля репликата,  че дали ще се каже спасявайте я или не я спасявайте, нищо няма да се промени; така или иначе на нея няма да и дадат да живее спокойно, а за промяна на мирогледа на индуското общество ние нямаме време… Спора може да продължи много дълго и всеки да остане на своето мнение. Между другото американските студенти, сред които се проведе диспута, описан от професор Блюм, не са могли да достигнат до единомислие. Те изящно излизат от създалата се ситуация, казвайки буквално следното: а какво прави в Индия британския офицер? Финала на театралната сцена: всички удивено повдигат вежди. На практика, ако той не беше ходил там нямаше да има проблем.

Колко е хубаво, сега не трябва да се поема отговорност за чуждия живот. А нали американските студенти са плуралисти в морала. Моралът за тях е несъмнена ценност. А ако това е така, то те не трябва да позволяват да се убие вдовицата. Но и не трябва да се намесват в обредите на един чужд народ, защото това също е неетично. Затова  намираме пролука и избягваме отговора: защо този колониален чиновник се оказва в чужда страна? Какво прави той там? Нима не е остроумно решение? А освен това бягството от отговора е лошо още и с това, че се нарушава самия принцип на плурализма. Американските студенти започват да съдят британския офицер. Те използват за тази цел своята норма за морал и го обвиняват само за това, че с присъствието си се е месил в чужди работи.

Любопитна ситуация. Самия британец оценява своята мисия съвсем по друг начин: аз съм тук за това да донеса в този жесток и див свят цивилизацията. Вие казвате традиция? Но аз съм изпратен за това на хиляди мили в Индия в “бижуто на британската корона”, за да спра варварството. И в още по дивата Полинезия, където хората “по традиция” се изяждат един друг – слушали ли сте за капитан Кук?

И така варварството, даже ако е плод на хилядовековна традиция все таки ще си остане варварство. Затова то трябва да бъде изкоренено! Разбираема ли е за нас тази задача? Всички отговарят: разбира се. Но има ли той право да насажда своя морал в чужда среда? Ето до какво се свежда въпросът. Сигурни ли сме ние на сто процента, че християнския морал е “по-морален” от индуския? А ако е така, то могат ли тези християни да внедряват своя морал, да кажем в еврейското общество? С това аудитория, където седят евреи, ще има малко хора, които ще се съгласят.

Но тогава, какво се получава?  Ако ние отречем правото на офицерът да каже :”индусите не са прави”, то на какво основание бихме могли да кажем, че “британецът не е прав”?

Получава се парадокс. Ако няма абсолютен морал, то ние не можем да кажем на никого, че той не е прав. От друга страна никой не може да ни каже, че ние не сме прави, когато започнем да насаждаме своя модел на морал. Всичко, което те могат да ни кажат е: на нас ни се струва, че вие не сте прави; или по моему вие не сте прави.

Третия, вече не хипотетичен и теоретичен, а напълно реален пример е по-близък до нашия живот. Семейство от интелигенти и възпитани хора идва в Исраел, устройват се обзавеждат си дома, започват да работят намират си нови приятели, децата им започват да ходят на училище. Всичко им е наред. И ето майката отива в училището на тринадесет годишната си дъщеря на събрание на родителите и чува, как учителката обявява: майки, ако вие искате нашите девойки да нямат неприятности, трябва да им закупите презервативи и те да ги носят в училище! Нашата майка е шокирана заедно с всички току що дошли от Русия. Разтроена тя се връща в къщи и не казва нищо на никой, гледа дъщеря си – дете, като дете, обикновена еврейска девойка - способна, взимала е уроци по цигулка в Москва, знае английски, посещавала е куп кръжоци, победителка в олимпиади, много чете, приятелките и са от интелигентни семейства, красавица. Може би всичко това ще мине? Ако си заостря вниманието, може всичко това да се размине? Не е възможно тя вече да се интересува от момчета и то чак толкова!! Но ето минават ден, два и в едно прекрасно утро симпатичната девойка подготвяйки се за училище изведнъж казва на майка си: между другото, казаха ни, че всички майки са предупредени, но ти защо все пак не ми купиш пачка с презервативи, време ли нямаш? Майката отново е в шок. Тя сяда срещу своето мило детето и с голямо усилие задържа сълзите си: слушай драга ние на твоята възраст не се занимавахме с това! Правилно не сте се занимавали, - отговаря девойката, на която се оказва, че не се налага да се обяснява, каквото и да е – но така е било при вас в Съюза. Но тук никакъв Съюз няма, него въобще никъде го няма. Тук е друга страна. Морала е друг! Да не продължаваме техния диалог. Кажете как да докажем на детето, че няма друг морал, ако ние самите гледаме на моралните ценности, като нещо, което зависи от обществото?

А сега в светлината на този пример отговорете – имали друг морал или не?! Ако ние родителите избираме морална скала, която подхожда на нашите убеждения и заради едно от тях сме способни да променим страната, защото в бившата родина на нас не ни харесва деградацията и корозията на моралните ценности, то защо нашите деца не могат да избират морала, който повече им подхожда? Нима ние с вас не сме против принудата! Или сме против, но само до известни граници, след което започва областта на насилие, в която ние можем да заставим своите деца да постъпват така, както ние искаме? Но кой е казал, че ние не сме безгрешни? Погледнете на децата, които са уверени, че ние грешим. На чия страна е истината? (Ние даже не подозирахме, че когато човек гордо заявява: аз избрах да бъда морален човек и неговото дете слуша тези думи, но го разбира по такъв начин, че като че ли морала може да бъде избиран!)

Неясността в ситуацията отново, както и в случая с нацистите и британския офицер, се обяснява с това, че ние никак не можем да решим въпроса: имали на света такова нещо, като абсолютна морална система, която да е подходяща за всички времена и за всички народи? Или не съществува?

Могат да се приведат още много примери на тази тема. Какво става в реалността: работника не се връща в къщи от завода, ако не е взел със себе си карданен вал или поне една шепа пирони; инженера “влачи” хартия и моливи, защото в научното бюро друго няма: децата “събират” цветя от градските градини, и на въпроса, “какво правите?” отговарят приватизираме! Цялото общество живее, като че ли в два стандарта: едно нещо е личното имущество, а съвсем друго е принадлежащото на държавата или обществените организации. Моралът е относителен, какво искате вие? А е известно, че още по времето на френските енциклопедисти се провъзгласява, че изработването на законите на етиката изцяло лежи на раменете на обществото. Ако обществото желае да оцелее, то само своевременно изработва такива норми, които биха се приели от всички. “Общественият договор”. И как днес този договор работи, ако кражбата престане да се смята за кражба, въпреки, че от нея страдат всички?

И така, ако няма реална скала една за всички, по която могат да се измерват постъпките на всички хора, то ние винаги ще имаме тези неразрешими трудности.

Но ако такава реална скала съществува и тя е “изградена” от всички хора, тогава и само тогава ние ще можем да кажем на всеки нарушител: ти престъпи закона, ти си престъпник. И само в такъв случай ние ще имаме възможност да сверяваме своето поведение с изискванията предявявани към нас от тази скала, да ги сверяваме с идеалното поведение, което ни е предписано. Субективната система се мери със субективна скала. Някой ще каже, че е неприятно да се чувстваш, като резултат от някакъв наложен морал. Та нали ние сме свободни хора! – Правилно, свободни.

Но разговорът се води не за изкуствено измислена и наложена от вън скала за ценности, а за естествена система, която подобно на законите на физиката, отразяваща обективно устройството на света, не по-малко обективно описваща реалното устройство на централната нервна система на човека. При това не само описваща устройството на този сложен апарат, но даваща конкретни указания за оптимално му използване. Съгласете се, че ако такава скала от закони, приоритети и инструкции за поведение съществува, то незнанието им и неследването им означава, да превърнеш себе си в послушен роб не само на своите инстинкти и навици, но и на суеверия на обществото в което живееш. И даже ако този, който смята, че такава обективна “една за всички” скала няма, би се съгласил, за да му бъде по-удобно, ако тя съществуваше.

Действително, кой е казал, че тя реално съществува? Сега ще отговорим, но преди това да се върнем навреме в света на гордите хора. (Та нали “човек - това звучи гордо”, вие съгласни ли сте?) Често се налага да слушам, че е достатъчно да бъдеш добър човек и тогава всичко ще се нагласи. Отлично казано. Но дайте да помислим, възможно ли е в свят, в които моралът се определя от хората, да се провъзгласи принципа “бъди добър човек”?

Да си представим такава картина: ние разговаряме с Айхман и академик Сахаров. Питаме всеки от тях: вие добър човек ли сте? По всяка вероятност Сахаров ще се замисли. Но Айхман ще отговори веднага: да аз съм добър човек! Любопитен феномен – колкото са по-големи изискванията на даден човек, към самия себе си, толкова са по-големи съмненията в правилността на неговите постъпки. Но този, който целият свят го заклеймява, като престъпник и изрод не се съмнява в положителната оценка за себе си. И повярвайте той има от къде да черпи своята увереност. На Нюрнбергския съд между впрочем са били обнародвани документи от канцелариите на тези ведомства, където са работили подсъдимите, да наистина по най-прецизен начин са работили и служили, ежедневно са се явявали на работа и са изпълнявали възложената им работа. Ето например от характеристиката на Айхман: той е бил безупречен, честен, предан на делото, инициативен, изпълнителен и между впрочем прекрасен стопанин. Купувал цвета на жена си за годишната им от сватбата. Когато израелските командоси “хващали” Айхман в Южна Америка, той излизал от цветарския магазин, защото на този ден е била годишнината от неговата сватба. Кажете много ли от нас помнят дата на своята сватба или рожденият ден на своята жена или мъж? А той купувал цветя. С какво не е бил примерен човека? Е и какво сега да правим със съвета “стани добър човек”? Това явно не е достатъчно.

Или ето още едно много разпространено мнение. Понякога казват, че трябва да се живее по принципите “не причинявай болка на другите”. Добър пример, който между другото е взет от йеудаизма. Но там той е един от принципите, а тук ни се предлага да го направим основен и камо ли не единствен. Нека да погледнем, дали той ще бъде достатъчен. Да вземем за пример случай, когато порасналата дъщеря казва на майка си няколко месеца след сватбата: поздрави ме мамо, аз си имам любовник. Както става обикновено майката изпада в паника, защото нейния жизнен опит и подсказва, че от това нищо добро не може да се получи. Но дъщеря и я успокоява: мамо, не се вълнувай между нас с мъжът ми всичко е уредено, той е съгласен; още повече, че и той си има любовница и можеш ли да се досетиш, коя е тя – жената на моя любовник, ние се сменяме и всички са доволни… Вие ще кажете: но какво и това се случва, но нищо приятно няма за мен, в тази картина няма нравственост, но и до трагедия още не се е стигнало.

Тогава да ви дам още един пример от тази серия. Идва дъщерята при майка си (друга дъщеря и друга майка) и заявява: мамо аз имам новина, ние с мъжът ми се разведохме, омръзнаха ми мъжете и реших да живея… с козел. Майката пада в безсъзнание, а дъщерята все едно нищо не се случило продължава: но защо ти се вълнуваш толкова – на мен ми е добре с козела (можеш да го наричаш козел и той не се обижда) на бившия ми мъж му е все едно, никой не страда, за какво става дума? Повтаряме, в системата на Тора принципа “не прави зло на другите” не работи откъснато от другите фундаментални положения. Защото той е недостатъчен. И ако вие смятате, че току що приведения пример за дъщерята с козела е умозрителен и практически не се среща, та ето ви сега пример от живота, по-точно, исторически отбелязан в закон. Талмудът пише за него, като за реалност в своето време. Разговора се води около съществуващата в древността забрана за продажба на мъж-роб и даже овца на хора, които могат да използват едното или другото, като обект на сексуални претенции. В йеудаизма хомосексуализъта и скотоложеството са забранени, даже ако те не причиняват някаква вреда на всички останали не участвали в този процес хора. И ние интуитивно виждаме, че такава забрана е оправдана. Защо?     Работата се свежда до това, че бидейки откъснат от останалите морални изисквания, принципа “не причинявай зло” лежи в основата на идолопоклонството. Твоите отношения с идолите не касаят никого. Главното е ти да не престъпваш границата на чуждата лична автономия и всичко ще бъде добре. Но защо рано или късно всички системи на идолопоклонство се разрушават, причинявайки неописуеми страдания на хората. Други примери историята не познава.



       Един набор от правила за поведение могат да се наричат истинска морална система, когато отговарят не само на въпроса, какво не трябва да се прави, но и на въпроса, какво трябва да се прави. Неучастието в злото – при много обстоятелства изглежда, като много висока степен на развитие на личността. Но понякога тази степен характеризира само втвърдяването на душата. Разбираемо е вече, че човек, който не причинява страдания на другите, означава само, че не е престъпник. Малко е! За света в който живеем, това е недостатъчно. Трябва да бъдеш човек, който прави добро. Необходимо е да бъдеш такъв човек.

       Пристигащите в Исраел знаят, как високо се цени участието на непознати хора с помощ на новопристигналите. Ние наричаме тези хора добри. В същото време останалите, които не са проявили себе си на това поприще, си остават за нас зад границата на кръга на добрите хора. Вие ще кажете що за егоцентрична система за оценка! Но така е прието да се смята: добър е този, който прави добри дела, лош е този, който прави лошо и този, който има възможност да прави добро, но не желае да го прави. Защо нито една от приетите в света законодателни граждански системи не може да осъди този, който нищо не правят. Нито съдът, нито полицията не нападат тези които не правят добро. Той е длъжен да изпълни заповедите на властта и да не нарушава забраните, но да прави добро? Счита се, че  това е работа на съвестта на всеки. Ако вие ходейки по улицата, видите, как полусляпа старица тръгва да пресича на червена светлина, какво ще направите? Никой няма да ви предяви граждански иск, ако вие не се хвърлите да спасявате живота на старицата. Но хората ще ви осъдят. Ще кажат: защо ти приятелю постъпи толкова странно? И ако вие нямате достатъчно силни доводи да обясните своето поведение, то те ще ви отхвърлят. Ще кажат – той е или е коравосърдечен или бездушен човек, който плюе на всичко или даже, той е злодей. Да се изисква от законодателите въвеждането на закони срещу коравосърдечието няма смисъл. Винаги е имало много способи да се обиди човек без това да е подсъдно. Самата система няма за задачата да изкоренява равнодушието, грубиянството, наглостта и т.н., тя е заета със съвсем други проблеми: законите се занимава с охраната на реда, т.е. насочени са против лошите постъпки, а не се занимават с добрите постъпки на гражданите. Може би поради това се наблюдава всеобщо падане на нравите. Моралът деградира даже в цитаделата на законността в Америка. Там юридическата система година след година се опитва да се укрепи, а морала обратно пада. Но доколкото системата на законност е неразривно свързана с моралния климат в страната, то силата на закона също се пада надолу. Защото няма начин, да корозира етиката без да засегне тези, които охраняват порядките и нравствените устои. Съдиите, които съдят хората за взимане на подкупи сами почват да взимат подкупи. Полицията, която се бори с престъпността самата започва да придобива криминални черти. Получава се, че искаме или не искаме, системата от морални ценности трябва да подтиква човек към активно съзидателно поведение, трябва да го подтиква към добри дела.   Казват ни нека да въведем такава система. Да напишем редица правила, които ще забраняват лошите дела и ще заставят хората да правят само добро. Да напишем така: глава еди коя си от наказателното право, абзац еди кой си, всеки който види старица, която е стъпила на кръстовището на червена светлина е длъжен да я върне обратно, даже ако тя се съпротивлява, в противен случай ще бъде наказан с три месеца затвор в колония с облекчен режим с ограничен режим за кореспонденция с тези, които все още се намират на свобода… Вие се смеете. Но опитайте се да измислите нещо по-конструктивно, използвайки силата на гражданския закон, което обявява на гражданите си: нашето общество е решило така! Разумна и морална система не може да се въведе нито с договор (защото някой ще заяви: а аз под вашия документ няма да се подпиша), нито с гласуване (винаги някой ще каже: защо аз трябва да изпълнявам волята на мнозинството?). Общественият договор не може да не влезе в противоречие с личната изгода на всеки човек. И когато той се изправи пред това противоречие той ще си каже, какво ще победи – договора или личния интерес?

Вижте как работи наказателният кодекс. Обявява се, че кражбата е наказуема. И това обявяване помага ли? Къде и кога някой е наблюдавал статистически спадането на кражбите по домовете? Да се апелира към “съзнателност” на гражданите едва ли си струва. Да предположим, че ние сме обяснили на всички, че за всеки е изгодно никой да не краде. Всички ще се съгласят. И колкото повече от народа се съгласят и започнат да изпълняват предложеното правило, толкова по-свободно ще действат крадците. Но само явните ли крадци ще нарушават обществената забрана за кражба. Гражданин, който се отклонил от плащането на данъци, прекрасно знае, че ако всеки престане да плаща данъци обществото ще се разпадне: няма да има социални помощи за бедните, ще рухне инфраструктурата, защото няма от къде да се взимат средства за подържана на държавния апарат, полицията, строителството и защитата на природата. Теоретически този, който не си плаща данъците е съгласен, но все таки не желае да си плаща данаците, той смята, че другите трябва да ги плащат, но той не. На самия себе си или на своите приятели той обяснява така: държавата сама е склонна към кражба, или в крайна сметка тя краде своите граждани, без да се стеснява и освен това разпределят средствата неефективно, използвайки за всякакви идиотски проекти и програми, от които на хората не им става по-топло по-студено или, изчезват по джобовете на различни мошеници, плаща за съществуването на маса паразити-бюрократи; хазната на държавата е чувал с дупки; за това ние ще считаме, че моите пари са “изпаднали”, при това държавата и нейните крадливи чиновници нищо няма да усетят, никой даже няма да забележи липсата на моята крехка сума в океана на общия бюджет, а на мен моите парички ще ми помогнат повече от колкото на цялото общество… Така съзнаването на личната изгода задрасква всички преимущества на обществения договор. Това е и причината престъпността във всички страни без изключение да расте от година на година. Ако анализираме графиката на ръста на престъпността в някои общества то теоретично може да се предвиди времето, когато в бъдещето всички граждани ще се преместят да живеят в затворническите килии. Броят на правонарушенията могат да се намалят само с въвеждане на драконови закони, безпощадно наказващи всеки хванат на мястото на престъплението. Но сегашните общества с научните опити на тоталитаризма и диктатурата не са съгласни с установяване на подобни закони, защото ограниченията работят при твърдо управление, което е още по-жестоко от личната престъпност. Бедата на обществения договор се проявява не само в областа на правото. Приемането на норми за поведение “по гласуване” е възможно в много жизнено важни области на човешкото съществуване.

Нека говорим за самия живот. Всички знаят, че не трябва да се убива. Всички са съгласни, че най гнусното престъпление е да убиеш дете. Но какво ще кажете вие за убийството на дете, което трябва всеки момент да се роди? Ако защитниците на идеята за аборта смятат, че плодът, който не се е родил още не е човек, то ние ще ги попитаме: в кой момент той става човек? Веднага след момента на раждането? Но какво в този момент в него се променя? Имало е макет, заготовка и изведнъж – човек. Какво го е направило човек? Ако на нас ни казват, че не трябва да очакваме момента на раждане, а следва да зафиксираме появата на първите проблясъци на  съзнание в плода, за да го обявим за човек, то позволете да се поинтересувам, какво се разбира под проблясък на съзнанието, - посочете, моля, конкретна възраст, ден и час, чак до момента, до който може да се убива, а след това не, защото след това вече пред нас ще има човек. До този конкретен ден, когато той става личност, още е разрешено да се изстърже с железен уред неговото телце от организма на майката, а след това става невъзможно, закъснението е безвъзвратно. Но тогава от какво зависи този конкретен ден? Не е ли тази дата една за всички? И накрая: кой установява срока? Впрочем, нека си зададем един честен и пряк въпрос. Аборта – убийство ли е или не? Само без привнасяне в темата на разговора на други, въпреки, че са много важни, но водещи в страни от обстоятелствата. Поради това независимо от това, как на нас ни се струва убийството си остава убийство, даже ако се опитаме да го оправдаваме с всякакъв вид важни причини: не трябва да се увеличава нищетата, време е да се научим да “планираме семейството”, ние не можем да си позволим числеността на населението необуздано да расте и т.н. Нали на никой още не му е дошло в главата да обсъжда идеята да се разстрелват старците, за да се обуздае неконтролирания ръст на населението на земята… Ако всичко зависи от гласуване на всенароден плебисцит, то плода рискува да не се роди. При това за свое оправдание хората могат да кажат само едно: такъв е нашия морал днес. Но след като е такъв нашия морал в този момент, защо ние съдим нацистките престъпници? Те винаги могат да заявят на съда: такъв беше нашия морал в този момент, когато ние убивахме хората в лагерите. Обаче ние възразяваме: това не е морал, а аморалност! Защо? Кое ни дава право да говорим така? Защо това е договорено право в действие!

  1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©bezogr.ru 2016
обратиться к администрации

    Главная страница